ВЯРАТА В БИБЛИЯТА ИНТЕЛЕКТУАЛНО САМОУБИЙСТВО ЛИ Е ?
автор Д-р Дейвид Гудинг
Подозирам, че вече сте отгатнали отговора, който ще дам на поставения от вас въпрос. Във всеки случай, ето го: аз действително вярвам в Библията и не смятам, че извършвам интелектуално самоубийство! Разбира се, твърде вероятно е, след като изслушате тази лекция, все още да ме укорявате в такова нещо, но трябва да поема този риск.
От опит зная, че има различни причини, за да смятат хората, че не може или не бива да се вярва на Библията. Една от причините, които посочват, е, че след като Новият Завет е трябвало да се преписва на ръка през своето 15-вековно съществуване - при наличието на много възможности за грешки и промени - не можем да бъдем сигурни (както казват), че онова, което четем днес, е действително написано от истинските му автори.
Това възражение се отправя обикновено от хора, които не знаят каква смайваща сила имат свидетелствата за оригиналния текст на Новия Завет. Първо, вземете броя на ръкописите, съдържащи част или целия текст на Новия Завет. Те са повече от 5 000. Разбира се, има грешки при преписването във всички ръкописи, защото е буквално невъзможно да се преписва на ръка дълъг документ, без да се допуснат грешки, но няма нито една двойка ръкописи, които да съдържат същите грешки. Следователно, като сверяваме всички ръкописи един с друг, е напълно възможно да възстановим оригиналният текст до степен, когато ще имаме по-малко от 2% несигурност, като в повечето случаи на тези 2% ще имаме незначителни лингвистични особености, които не изменят общия смисъл. Нещо повече, тъй като нито една новозаветна доктрина не зависи само от един стих или пасаж, тази нищожна степен на несигурност не може да постави под съмнение нито една новозаветна доктрина.
Налице е и фактът, че някои новозаветни ръкописи са действително древни. Съществена част от Новия Завет е запазена в ръкопис, който е бил написан около 200г. сл.Хр., а най-ранният запазен ръкопис, съдържащ целия Нов Завет, не е бил писан по-късно от 360 г.сл.Хр. Вижте какво значение има това! Вземете ръкописа, който е бил написан през 200 г.сл.Хр. Той е на възраст почти 1800 години. А каква е възрастта на ръкописа, от който е бил преписан първоначално? Разбира се, ние не знаем това. Но вероятно е бил на възраст 140 години. Ако това е вярно, той е бил завършен, когато много от авторите на Новия Завет са били все още живи.
Едно сравнение ще ни помогне в случая. Някои от съчиненията на прочутите древногръцки и латински автори (тук аз говоря като дългогодишен изследовател на древните класически литератури) са дошли до нас в няколко и то късни (т.е. VІІ - ІХв.) ръкописа. Но никой учен класик не би и помислил да оспори тяхната валидност на достоверни документи, представящи написаното от оригиналните автори. В сравнение с това свидетелствата за текста на Новия Завет са преобладаващи. Можем да им имаме пълно доверие, защото днес, когато четем Новия Завет, разполагаме за всички практически цели с онова, което оригиналните автори са възнамерявали да ни дадат. Ако се интересувате от по-нататъшно изследване на свидетелствата, препоръчвам книгата на проф. Ф.Ф Брюс "Достоверността на Новозаветните документи" (Нов човек, 1991г.).
Разбира се, най-голямата трудност, която хората срещат, за да повярват в библията, е породена от претенциите, които тя предявява - особено претенцията, че Исус е Божият Син, че Той е въплътеният Творец, посетил нашата земя, за да влезе в общение с нас и да ни открие Бога. Според много хора не може да се вярва в книга, която има подобни претенции. Те не вярват въобще в съществуването на Творец; затова предварително, още преди самите да са чели или изучавали Новия Завет, считат, че той не може да отразява историческа действителност, щом твърди, че Исус е човек и Бог. И се спират на идеята, че личността на Исус Христос, както е описан в Новия Завет, е инвенция(1) на евангелските автори.
Образът на Исус не е инвенция
И така, заради самата дискусия, нека предположим за миг, че авторите на Евангелията не рисуват един Исус, Който действително е живял, а са измислили този образ, вземайки като суров материал (може би) някой селски "мъдрец", когото са реконструирали, обогатили, дооформили, изопачили до степен така, че се е превърнал в идеален, повече от човешки,но измислен, образ, който всъщност никога не е съществувал като такъв. Нека предположим, че това е било именно така, а след това да изложим доводите за своята хипотеза.
Първият извод, според мен, би бил, че ако образът на Исус е литературна измислица, тогава в случая имаме почти чудо. Имаме достатъчно познание за образите на художествената литература и колко трудно е да се създаде действително убедителен образ. Световната литература е изпълнена с такива образи - едни по-добре обрисувани, други по-несполучливо. Не може да се отрече обаче, че ако Исус е литературна измислица, като образ е постигнал световна известност. За да създадат такъв прочут художествен образ, авторите на Евангелията трябва да са били литературни гении от най-висок ранг. Литературните гении от такъв ранг, обаче, са рядко явление; не можете да ги срещнете на всеки ъгъл. А тук имаме четирима наведнъж. Кои са били тези мъже? Що за хора са били? Матей бил местен бирник. Марк бил млад човек, който научил за Исус от Петър, който пък бил рибар. Лука вероятно е бил доктор. Йоан също е бил рибар. Възможно ли е четиримата да са литературни гении от световен ранг?
Освен това, дори най-блестящите и жизнени художествени образи си остават за читателя само художествени образи. Те не напускат страниците на книгите, така да се каже, за да придобият независимо съществуване и да се превърнат за своите читатели в реални, живи личности, които могат да бъдат опознати както се опознават живи личности и с които могат да осъществяват лични отношения. Разбира се, че истината тук не е такава! защото тъкмо това е положението с този уж художествен образ, Исус Христос. За милиони хора през тези двайсет столетия Той е бил реална, жива личност, с която те са имали лично общение - личност, която са обикнали до такава степен, че са били готови да умрат за Него, както всъщност са умирали хиляди хора. Е, може да ги смятате за ненормални, че са питаели такова чувство към Исус. На този етап не искам от вас одобрение. Просто излагам неопровержим факт. И това, което искам да кажа, е следното: ако Исус действително е бил художествен образ, измислен от авторите на Евангелията, то, създавайки образ, достоен за любовта, посвещението и саможертвата на милиони хора, тези автори са постигнали литературен подвиг, несравним в цялата световна литература. Не би било силно да използваме думата "чудо" за това. Може би наистина трябва да започнем да им се покланяме?
Има, разбира се, някои образи в литературата (макар и значително малко на брой), които ни поразяват като реални личности и които можем да разпознаем сред другите. Един от тях е Сократ на Платон. "Диалозите" на Платон са не само философски, но и литературни съчинения от световен ранг. Но Сократ, който е действащо лице в тях, впечатлява не едно поколение читатели като реална личност, чиито черти на характера могат лесно да се разпознаят - дотолкова, че ако бъдат представени като Сократови в някое апокрифно, второстепенно съчинение, читателите ще реагират веднага: "О, не, действителният Сократ не би постъпил или говорил така!"(2)
Но причината, поради която Сократ от „Диалозите” на Платон ни впечатлява толкова, е в това, че Платон не го е измислил. Той е бил реална историческа личност, която действително е живяла. Платоновият портрет на Сократ може би е доста идеализиран; но личността и образът на Сократ не са били инвенция на Платон.Тъкмо обратното! Впечатлението, което правел образът на Сократ, спомогнало да създаде философа и майстора на художественото слово Платон.
Същото е положението и с Исус Христос. Нещо повече, макар че цял свят признава факта, че Сократ от „Диалозите” на Платон е бил реална историческа личност, никой човек със здрав разсъдък не би претендирал, че го познава като действително жива личност или че е имал лични контакти с него. Днес никой не би умрял за Сократ. Но има хора, които умират за Исус на Новия Завет! Защото той не е литературна или религиозна измислица на Евангелските автори. Евангелията описват реална историческа фигура, която е живяла в Палестина при царуването на император Тиберий, умряла е и (както биха казали християните) е възкръснала от мъртвите и живее още.
Исус: ничия идея за герой
Но да не бързаме толкова. Нека се спрем за малко на хипотезата, че някой е измислил образа на Исус, представил е тази измислица на света и тя е намерила отклик сред хората на най-различни култури, които са я възприели като свой религиозен идеал.
Тази хипотеза се разпада веднага. Колкото повече научаваме за водещите култури по онова време, толкова по-ясно става, че ако образът на Исус не бе историческа реалност, никой не би го измислил, дори и да е могъл. Евангелският Исус не би се вместил в ничия концепция за герой. Гърци, римляни и юдеи са го считали за противоречие на своя идеал.
Да вземем най-напред юдеите – не само онези, които били и продължавали да бъдат враждебно настроени към Исус, но и онази сравнително малка група, които били Негови приятели.Самите те ни казват (естествено те не са го измислили), че е имало случай, когато са Го изоставили – толкова противоположен е бил Той на представата им за герой (Мат. 28:47-56). Представата им за герой била месианска личност като Макавеите. Силен, образец на войнственост, възпламенен от религиозните идеали и готов за борба (с помощта на ангелското войнство, според дръзновеното народно поверие) срещу завоевателите, покорили страната и продължаващи да задушават националната религия.
Но след като проблемите между Исус и властите назрели и последните се приготвили да Го арестуват, Исус отказал да се бори и не позволил това и на Своите ученици, като се оставил доброволно да бъде арестуван. В такъв случай всички Негови последователи Го напуснали покрусени: Той не бил техният герой! Много юдеи, дори и днес, особено живеещите в Израел, изпитват подобни чувства. Имам приятел евреин, който избегнал на косъм участта да попадне в газовите камери на Хитлер. И той ми казваше откровено: „Този твой Исус е слаб човек. Не може да бъде за мен никакъв Месия. Моята философия е: ако някой те удари, отвърни му!”. Така мислели отначало и първите ученици на Исус. Едва Исусовото възкресение им дало друга поука и променило радикално идеите им за Месия.
Или пък да вземем гърците по онова време. Героят, който ги впечатлявал или поне правел впечатление на мислещите между тях, бил или идеалният епикуреец, който внимателно избягвал, доколкото било възможно, всички болки и удоволствия, които биха смутили неговото спокойствие или идеалният стоик, следващ сухата рационалност, който потискал емоциите си и посрещал смъртта с ненарушимо самообладание. Както си спомняме, Платоновият Сократ също изпил чашата с отрова с непомрачима бодрост и хладнокръвие.
Колко различен е Исус от Евангелията, разкъсван от терзания и агония в Гетсимания дотолкова, че потта Му се стичала като тежки капки кръв, докато се молел на Бога да Му позволи да не пие от чашата, която Му се поднася, и викащ открито на кръста: „Боже Мой, защо Си Ме оставил?!” Разбира се, гърците не биха разпознали в Него героя и Той не е идеалът за подражание, измислен от гръцки философ.
Що се отнася до римляните, стоицизмът бил най-предпочитаното верую сред любителите на философията. Представителите на политиката и военното дело, които контактували с Исус, Го намирали за твърде непрактичен. Той наричал Себе Си цар, Който е дошъл на света, за да свидетелства за истината. „Истина ли? Какво е това?” – казал Пилат. Главното му божество била властта (Йоан 18:33-38; 19:1-12). Ирод мислел, че Исусовите претенции са крайно смешни, а войниците му счели, че с „цар” като Исус могат да си правят доста груби шеги.
Съвършено очевидно е, че в крайна сметка Исус противоречал на всяка идея за идеален герой: политически, философски или религиозен. Никой не Го е измислил и никой, дори да Го бяха измислили, не би сметнал дори за миг, че в случая имаме идеал, който веднага ще привлече вниманието на масите. Най-великият християнски проповедник и мисионер св. апостол Павел, изповядва в писанията си, че проповедта на Исус, Който бил по-късно разпнат, непрекъснато скандализирала юдеите, а за гърците била просто глупост. Ако не бил фактът, че Исус възкръснал от мъртвите, първите ученици биха изгубили своята вяра в Него. Евангелията никога на биха били написани.
Разбира се, когато обръщаме днес поглед назад от гледната точка на две хилядолетен исторически опит, нещата биха изглеждали другояче. Римляните, които се бяха подигравали с Исус, изгубили в крайна сметка огромната си империя, а император Тиберий е за болшинството хора забравена сянка от историята. Но милиони хора днес считат Исус за най-великия Цар, Който е живял някога и изпълват живота си с доброволно послушание към Него.
Освен това, принципът на неотвръщане на злото със зло, който Той илюстрира, предавайки се на Своите врагове без съпротива и молейки се за онези, които Го разпнаха, предизвиква уважение в целия свят (макар не всички да го следват) и все още провокира безумната ни човешка агресивност и жестокост. Той превърна кръста от бесило на позор в символ на най-благородната позиция, която една личност може да приеме.
Що се отнася до контраста между самообладанието на Сократ и ужасната агония на Исус пред лицето на смъртта и изповедта на Исус върху кръста, че Бог Го е изоставил временно, това показва, разбира се, че Исус не е гръцки философ. Но това насочва вниманието ни към факта, че в Исусовото разпятие е станало нещо с безкрайно по-голямо значение от смъртта на един гръцки философ. Според езика на Новия Завет, виждаме Божият Агнец да носи греха на света, Който прави възможно премахването на нашата вина чрез Своето страдание.
На това ще се върнем по-късно. Засега този е първият ми важен аргумент: ако предположите, че Исус Христос е измислен образ, ще се сблъскате с непреодолимия проблем, как евангелските автори са успели да Го измислят; нещо повече, защо е трябвало да измислят подобен образ.
Най-голямата трудност
Най-голямата трудност, с която се сблъскват много хора, ако изразяват съмнението, че Новият Завет би могъл да бъде истина, е претенцията, че Исус е нещо повече от човек, т.е. че той е въплътилият се Бог. Разбира се, казват те, това е суеверие, появило се поради факта, че хората в древния свят са вярвали в много божества и са си представяли, че те често са посещавали земята под образа на изключителни хора.
Е, може да си мислите така; но фактите стоят съвсем другояче. Вярно е, разбира се, че всички народи в древността са вярвали в много божества и в това, че тези божества са посещавали земята от време на време (по-точно всички народи са вярвали в това, освен един). И това единствено изключение е бил юдейският народ, към който принадлежали почти всички новозаветни писатели (3). Юдеите били стриктни монотеисти (4). Те презирали останалите народи за абсурдния им политеизъм (5) и за това, че превръщали своите царе и герои в божества. Да се приписват божествени достойнства на когото и да било, освен на Твореца Бог, било за тях толкова опасно богохулство, че според закона им се наказвало със смърт. Векове наред те били наставяни в ежедневните си молитви у дома да казват наизуст основната догма на своето вероизповедание: „Слушай, Израилю, Йахве (6) нашият Бог е Един Господ!” (Втор. 6:4). Хора като тях нито за миг не биха помислили да повярват, че Исус от Назарет е нещо повече от човек, докато не ги принудят самите свидетелства. Главно свидетелство бил фактът, че Самият Исус Христос обявявал чрез Своите действия и резултатите от тях и чрез ясните си изявления Своето равенство с Бога. Това ме кара да ви изповядам, че едно от най-силните ми основания да вярвам, че Исус е Божият Син, е просто това: Той го е казвал за Себе Си! Съзнавам, че това звучи безкрайно наивно; но преди да ме отпишете като лековерен наивник, ми дайте време да поясня какво имам предвид.
Да предположим, че съм поискал мнение по даден въпрос, свързан с музиката. Не бих искал да се консултирам с когото и да било. Не бих искал да питам дори своя съсед: той е добър лекар, но не е музикант. Трябва да се консултирам с най-изтъкнатите учители по музика, към които бих могъл да се отнеса. Ако можех да възкреся Бах или Бетовен, естествено, щях да се посъветвам с тях.
А сега да предположим, че искам да науча нещо не за музиката, а за морала. Още веднъж бих се допитал до световноизвестни експерти, които бих открил. А това би ме довело, естествено, при Исус Христос. Никой не е преподавал по-възвишен, по-чист морал. Неговата „Проповед на планината” остава ненадминат образец. Проверете сами. Опитайте се да живеете според Проповедта на планината за една седмица!
И така, стигам до онова, което искам да кажа. Когато се приближавам посредством Новия завет до Исус от Назарет, Неговото учение за морала и святостта на Неговия живот ме изобличават като грешник, какъвто съм в действителност. На този етап не ми е нужно външно доказателство, защото го съзнавам инстинктивно със сърцето си. Но ето, явява се поразителният факт: това е Същият Исус Христос, Чието нравствено учение е било безукорно и Чийто живот е съответствал на учението Му, Който е претендирал за равенство с Бога!
Как да възприема Неговата претенция или по-точно – факта, че именно Той Самият я предявява?
Да кажа ли, че авторът на Проповедта на планината е излъгал преднамерено? Ако е било така, Той ще да е бил най-големият лицемер, най-презреният измамник, най-злонамереният самозванец, ходил някога по земята. Невъзможно е, обаче, да се четат Евангелията внимателно и да се приеме заключението, че Исус е бил съзнателен измамник. Ако все още се съмнявате в това, прочетете още веднъж сами Евангелията, като имате предвид този въпрос. Сигурно ще съумеете да отсъждате справедливо за даден образ и така трябва да бъде, за да си проправяте успешно път в този свят. Изпробвайте умението си да отсъдите за Исус. Дайте преценка за Неговия образ, какъвто Го намирате в Евангелията. Повече от сигурен съм, че каквото и да заключите за Него, мнението ви няма да бъде, че Той е бил преднамерен измамник.
Но Той би могъл да се заблуждава искрено, казвате вие, без да е преднамерен измамник. Ако е така, помислете какво означава това. Хора, които се заблуждават, че са богове, са безумно мегаломани (7)! Нима Исус Христос е бил такъв безумец? Ако действително е бил такъв, то много малко хора са били със здрав разсъдък! Ако Той беше мегаломан, невъзможно е да изследваме поведението и думите на Христос, както са описани в Новия Завет и да стигнем до подобен извод.Този Исус, Който можеше да каже убедително: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго на себе си… защото Съм кротък и смирен на сърце.” Не бе нито Хитлер, нито Мусолини! Ако Той беше действително „мегаломан”, о, дано Бог ни даде повече такива „мегаломани”! Всъщност Исус Христос е помогнал при повече случаи за добиване на душевно здраве и равновесие, отколкото всеки друг на света. Милиони хора, четейки Неговите думи, са постигнали вътрешен мир. Вярата в Него и Неговата жертва е дала на милиони хора освобождение от терзанията на гузна съвест. Ежедневното общение с Него е избавило милиони хора от властта на вредни навици и им е върнало уважението към самите себе си, смисъла на живота и освобождение от страха пред смъртта.
Та нали тъкмо Исус Христос ни учи, че Бог е любов! Ако въобще вярвате в Бога, сигурно ще приемете като даденост, че Той е любов. Сигурно бихте предположили, че някой от древните автори през вековете е прозрял, че Бог е любов. Но, доколкото съм чел древногръцките и латински автори, никъде не съм открил писател или философ, който да е твърдял, че Бог е любов. Всемогъщ – да; добър в безпристрастен(
, в абсолютен смисъл, одобряващ доброто в човешкото поведение и неодобряващ злите му дела – да. Но – любов? Положителна, сърдечна, ангажираща се, грижовна, пожертвувателна любов към човечеството? Никой не е мислел и не е учел като Исус Христос, нито с такива вълнуващо прями твърдения като: „Не продават ли се пет врабчета за два асария? И ни едно от тях не е забравено пред Бога. Но вам и космите на главата са всичките преброени. Не бойте се, вие сте много по-скъпи от врабчетата.” (Лука 12:6-7). Може ли безумец да каже това?
Освен това, разбира се, никой не е изразил лично Божията любов към човечеството, както Исус я изрази чрез Своята саможертва на Голгота. Хиляди благородни и смели мъже и жени са издържали на мъчения и страдания и са жертвали в крайна сметка живота си заради своите приятели или родина, или пък в знак на протест срещу даден жесток режим. С основание провъзгласяваме такива хора за герои. Но не сме разбрали същността на въпроса, ако смятаме, че Новият Завет не предявява по-големи претенции от тази, че Исус Христос е бил герой. Твърденията му за Него всъщност са уникални в историята на литературата и религията. В самото начало на общественото Му служение (не след разпятието Му) Неговият предтеча Йоан Кръстител оповести, че Исус е дошъл като Божи Агнец да премахне греха на света (Йоан 1:29). Понятието, което той използва – „Божи Агнец” – указва, че Исус е дошъл, за да умре като жертва, премахвайки греха. И, както ще каже по-късно ап. Петър,: „Не с тленни неща- сребро или злато – сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите ви, но със скъпоценната кръв на Христа, като на Агнец, без недостатък и пречист.”; „Който, бидейки охулван, хула не отвръщаше; като страдаше, не заплашваше; но предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо”; „…Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, бидейки умъртвен по плът, а оживотворен по дух” (1 Петр. 1:18-19; 2:23; 3:18).
А че Сам Исус Христос считаше това за главна цел на Своето идване в света, е видно от следният факт. През нощта преди разпятието Си Той постанови обред, посредством който последователите Му щяха да си спомнят за Него по-нататък. Твърде поучително би било да обърнем внимание на съдържанието на този обред. Той не заръчва, когато последователите Му се събират, да преповтарят разказа за едно от великите чудеса, които бе извършил. Тогава бихме предположили, че основният смисъл на Неговото служение е бил вършенето на чудеса. Той не им заръча, също така, да подберат една част от нравственото Му учение и да я преповтарят. Тогава бихме предположили, че главната цел на Неговия живот е била да се изяви като учител философ. Той им заръча да вземат хляб и вино, представляващи Неговото тяло и кръв и да ядат и да пият, припомняйки си факта, че на кръста Той предаде тялото Си и проля кръвта Си за тях, за да им подсигури прощение на греховете (Мат. 26:26-28).
А че първите християни са разбрали главната цел на Христовото идване в света като предаване в жертва заради техните грехове, се вижда от факта, че те са се събирали, за да извършват този обред. Той стои в центъра и същността на всичко, за което Христос е претендирал и е представял. Именно тази самопожертвувателна любов е съкрушила съпротивата на хората срещу Него и Му е спечелила благодарността и личното посвещение на милиони последователи. Всички те казват с християнския апостол Павел: „Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.” (Гал. 2:20).
Всичко това ни довежда, обаче, до самата сърцевина на проблема. Съществува важна и очевидна причина за това, никой досега га не е предявявал претенцията, че е дошъл на света, за да умре като жертва за греха на света. Ако някой би твърдял това, би означавало, че претендира не да бъде герой или дори мъченик, а нещо повече от човек, т.е. Бог въплътил се. Само Един, Който Сам е вечният Бог, би могъл да предложи достатъчна жертва за греха на целия свят.
Ще разберете това от простия факт, че ако някой от приятелите ви би твърдял сериозно, че единствената цел да се роди на тази земя, е била да умре за греховете на света, сигурно бихте потърсили психиатър да му помогне. Бихте сметнали претенцията му като знак за обезумяване. Но когато Исус предявява тази претенция – и Той наистина прави това, ние видяхме, че тя не е била измислена от писателите на Новия Завет – тя не съдържа и най-слабото подозрение, че е бил безумен мегаломан.
И тази претенция, ако мога да споделя за момент нещо лично, е един от фактите, който ме убеждава, че той наистина е Божият Син, защото едновременно определя какъв е основният ми проблем като човек и ми предлага единственото приемливо решение за него. Нек поясня.
Останалите религии и философии ми казват по различен начин, че трябва да бъда добър. Мисля, че това е полезно, но то съвсем не засяга същността на проблема. Вече зная, че трябва да бъда добър – няма нужда някоя религия или философия да ми го казва! Проблемът ми се състои не в това, че не зная, че трябва да бъда добър, а че безброй пъти не съм бил добър. (А според мен, моите ближни са в същото положение). Това е огромен проблем. Какво да кажа за миналите си грехове? Нарушавал съм дори собствените си норми, да не говорим за Божиите. Правил съм компромиси и съм накърнявал собствените си ценности. Как да намеря прошка за това? Ако счета, че миналите ми грехове нямат значение в крайна сметка, то все едно казвам, че и моите ценности нямат значение. А ако онова, което върша, няма значение, то и аз, който съм отговорен за него, губя в крайна сметка своето значение. И да предположим, че Божиите норми имат значение и Бог няма да ги принизи заради мен или заради някой друг. В такъв случай греховете ми имат значение.Как мога да намеря прошка за миналото си, която не разрушава непременно моите ценности, моето собствено значение, да не говорим за ценностите и значението на останалите? Същото се отнася за вас, както и за мен.
Именно тук ме среща Христос. Той твърди, че има пълномощие да ни даде прошка, но без да омаловажава греха ни или да намалява стойността на Божиите норми. Той не казва, че стореното от нас няма значение. Той настоява, че наказанието трябва да се понесе. И тогава става ясно, че тази е главната причина Той да дойде на нашата земя: Той е Бог, Чийто закон сме нарушили и сме заслужили това наказание. Но Той е и Творец, Който ни е направил и от любов и вярност към нас е взел товара на нашия грях върху Себе Си, поел е наказанието за него, страдайки на Голгота, спазвайки по този начин Своя закон и нашите ценности, като ни позволява все пак да получим прошка, ако желаем това.
Тъкмо от това се нуждая аз, а също и вие. Христос е отгатнал нашата нужда и е откликнал на нея по неповторим начин. В това отношение Той е уникален. Когато чуете неговите твърдения, можете да бъдете сигурни в това; само ще трябва да разрешите този проблем веднъж завинаги в живота си. Никой никога не се е приближавал или не ще се приближи до вас, за да ви каже, че е Творецът, Който ви е направил и ви обича, Който е дошъл като въплътен Бог да умре за вас, за да получите прошка. Исус Христос е Единственият, Който е предявявал тази претенция. И Неговото твърдение е прямо и лично: Той казва, че е умрял за вас, което означава, че трябва лично да отговорите на Него и на неговото твърдение.
Основателността на Христовите претенции
Основателността на Христовата претенция се състои поначало в две неща: обективното свидетелство на Христовото възкресение и субективната ни опитност на общение със Светия Дух, когато – след като сме били убедени от обективното свидетелство – отваряме сърцата си за Христа и Го приемаме лично като Спасител.
Най-напред – Неговото възкресение. Както знаете, новозаветните автори твърдят, че на третия ден след смъртта и погребението Си, Исус Христос буквално, телесно, физически възкръснал от мъртвите. Може би тук ще си кажете, че всеки, който вярва във възкресението на Христа, трябва вече да е извършил интелектуално самоубийство. Днес ние знаем, че не стават чудеса като възкресението – науката ги е обявила за нещо невъзможно. Всъщност, ние не познаваме подобно нещо, нито пък науката го е доказала. Ако пък мислите, че го е доказала, вие не сте от онези добри учени, за които съм ви взел. Но ще започнете да протестирате, че законите на науката ни показват, че е невъзможно мъртво тяло да се върне към живот. Само че те не ни показват нищо; всъщност не биха и могли. Законите на науката не са абсолютни закони, които можем да намерим написани някъде на небето. Законите на науката са описания, направени от учените (това им прави чест!) и аз приветствам техните усилия за едно нещо – за начина, по който Вселената нормално „работи”; или по-точно, за онази малка част от Вселената, която са могли да изучат и разберат досега.
Във връзка с това, обаче, трябва да имаме предвид две неща. Може би знаете по-добре и от мен, че в наше време има космолози, които твърдят сериозно, че във Вселената съществуват т.нар. „черни дупки” и в тези „черни дупки” законите на физиката не действат. Ако проследите законите на физиката в обратна посока, ще стигнете до момент, когато повече няма да стават неща, които са ставали преди този момент, тъй като законите на физиката са вече невалидни. Ще достигнете онази точка, която се нарича „ексцентричност във Вселената”.
Знам, че не всички космолози възприемат тази теория. Мисълта ми е, че онези учени, които предполагат съществуването на такива „ексцентричности” във Вселената, не са обвинени в извършване на интелектуално самоубийство. Също така, истинските учени не приемат възгледа, че законите на физиката „се доказват” предварително т.е. преди да бъде изследвано даденото свидетелство, което означава, че според дефиницията, не може да има „ексцентричност във Вселената”. За да може да предскаже a priori (9), че не би могло да има „ексцентричности във Вселената”, науката би трябвало най-напред да разбере действието на всяка отделна част на Вселената в нейната цялост. Но науката още не е постигнала това! Всъщност някои физици математици, следвайки възгледите на математици като Гьодел, твърдят, че по принцип причината сама по себе си не може да ни даде цялостно обяснение на Вселената, не може да ни даде крайният отговор.
На второ място, винаги трябва да помним, че законите на науката могат да ни кажат само онова, което обикновено става, дотолкова, доколкото няма намеса в нашия свят отвън. Но науката като такава, не може да ни каже дали е имало всъщност такава намеса в миналото или дали ще има подобно нещо в бъдещето. Трябва да се обърнем към историята, не към науката, за да установим дали е имало такива намеси. Разбира се, всички сме съгласни – християни и нехристияни – че подобни намеси трябва да са били изключително редки: чудесата, в истинския смисъл на думата, са редки явления. (Но тогава самата Вселена, както посочва К.С.Луис, е станала само веднъж; затова вероятността тя изобщо са е станала, е действително малка!). да подхождате към историята, обаче, с предубеждението, че чудо никога не е ставало и да отказвате изследването на свидетелството, че чудеса стават понякога, не е съвсем научен метод. Това е мракобесие.
В този случай не бих могъл сега подробно да обсъждам свидетелствата за възкресението. Тази тема е твърде обширна и за да и отдам заслуженото, би трябвало да си послужа с пет лекции, а не да и отделя само пет минути, с колкото разполагам. Но нека подчертая това: ако не желаете да повярвате във възкресението, ще се сблъскате с много исторически проблеми и особено с един голям проблем. Никой не може да отрече съществуването на християнската Църква. Нито пък е възможно да се отрече фактът, че тя не е съществувала винаги, а е имала начало. Въпросът е: какво е предизвикало съществуването и? Какво е предназначението и? Ако се отнесете към Новия Завет, ще установите, че всички ранни християни казват в един глас, че именно възкресението на Христос е предизвикало появата на Църквата. Смисълът в служеието на вярващите е бил те да свидетелстват за Христовото възкресение. Ранните им проповеди съдържат малко други теми (вж. Деянията на апостолите).
Първите християни са били по рождение и възпитание юдеи. Техният свят ден от седмицата бил съботата, седмият ден от седмицата. Но изведнъж, както показват сведенията, в допълнение на съботата, те започнали да се събират в първия ден на седмицата, за да ядат хляб и да пият вино в памет на Исус. Защо е била тази смяна? И защо – в първия ден на седмицата? Защото, както ни казват ранните християни, Исус Христос възкръснал от мъртвите в първия ден от седмицата.
Заради своята проповед за възкресението на Исус, ранните християни били преследвани сурово, дори били мъчени, хвърляни на лъвовете или убивани по друг начин. Ако се задоволяваха да проповядват само християнска етика, че хората трябва да се обичат един друг, никой не би ги преследвал. Но те предпочитали да свидетелстват за факта, че Исус – след като бил екзекутиран от властите – е възкръснал от мъртвите. И мнозина са умирали за това. Смятате ли, че са умирали за една история, която ранните християни сами скалъпили и за която знаели, че е невярна? Каквото и да е мнението ви за християнската Църква, тя съществува! И ако не си затваряме очите за фактите на историята, трябва да открием някаква причина, достатъчно основателна, за нейната поява. Явления като християнската Църква не изникват без причина. Махнете възкресението и ще оставите, както сочи проф. К.Ф. Мул от университета в Кеймбридж, зееща дупка в историята: християнската Църква ще остане без задоволителна причина, която да обясни нейният произход и съществуване.
Какво общо има всичко това с мен?
Може би някои от вас ще започнат да протестират: „Но какво общо има всичко това с мен?! Аз съм биохимик, инженер, физик. Едва ли ще се ровя в древна история като тази. Достатъчно работа си имам с моите изследвания.”
Аз искам само да отговоря на въпроса, който ми се поставя: „Нужно ли е да се извърши интелектуално самоубийство, за да повярва човек в Библията?” Жалко, ако досега не сте имали време да разгледате необходимите свидетелства, които ще ви подсигурят отговора на този въпрос! Надявам се, че съм казал достатъчно, за да ви предпазя от изкушението да казвате, че претенциите на Новия Завет са очевидна глупост. Ако твърдите това, без да изследвате свидетелствата, тогава, може би, във вашия случай ще бъде извършено интелектуално самоубийство…
Но в случая има още нещо. Ако Новият Завет има право, Исус Христос е Божият Син, нашият Творец и това има пряка връзка с вас, с мен и с всеки останал човек. При положение, че Той е Божият Син и вие Го пренебрегвате (по каквато и да било причина), това е десет хиляди пъти по-лошо от интелектуално самоубийство: това е осъдително безразличие към нашия Творец. Ето защо Новият Завет ни призовава да изучаваме свидетелствата с цялата им сериозност. Едва ли бихме имали основание да се надяваме да разберем физиката на Вселената без сериозно изучаване на свидетелствата, които ни предоставя самата Вселена. Тогава как бихме опознали и разбрали Твореца на Вселената, без да изучаваме свидетелствата, които Той ни е оставил за Себе Си?!
През моите пътувания, често, иначе интелигентни академици, физици, химици, биолози и т.н. са склонни да пренебрегнат Библията като глупост. Когато, в отговор на тяхната забележка, ги помоля деликатно да ми кажат дали да чели Библията, те отвръщат: „Разбира се, че сме я чели!”. Тогава ги питам какво мислят за свидетелствата, които Библията предлага за божествената същност на Христа и те, обикновено, отвръщат: „Какви свидетелства?” Казвам им: „Вземете например Евангелието според апостол Йоан. Неговият автор обяснява целта на написването му: „А Исус извърши пред учениците още много други знамения, които не са вписани в тая книга. А тия са написани, за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Йоан 20:30-31). „Ето това е свидетелството, което имам предвид – им казвам. - Какво ще кажете за него?” И непрекъснато ги чувам да ми отвръщат: „О, Евангелието според Йоан. Да,
автор Д-р Дейвид Гудинг
Подозирам, че вече сте отгатнали отговора, който ще дам на поставения от вас въпрос. Във всеки случай, ето го: аз действително вярвам в Библията и не смятам, че извършвам интелектуално самоубийство! Разбира се, твърде вероятно е, след като изслушате тази лекция, все още да ме укорявате в такова нещо, но трябва да поема този риск.
От опит зная, че има различни причини, за да смятат хората, че не може или не бива да се вярва на Библията. Една от причините, които посочват, е, че след като Новият Завет е трябвало да се преписва на ръка през своето 15-вековно съществуване - при наличието на много възможности за грешки и промени - не можем да бъдем сигурни (както казват), че онова, което четем днес, е действително написано от истинските му автори.
Това възражение се отправя обикновено от хора, които не знаят каква смайваща сила имат свидетелствата за оригиналния текст на Новия Завет. Първо, вземете броя на ръкописите, съдържащи част или целия текст на Новия Завет. Те са повече от 5 000. Разбира се, има грешки при преписването във всички ръкописи, защото е буквално невъзможно да се преписва на ръка дълъг документ, без да се допуснат грешки, но няма нито една двойка ръкописи, които да съдържат същите грешки. Следователно, като сверяваме всички ръкописи един с друг, е напълно възможно да възстановим оригиналният текст до степен, когато ще имаме по-малко от 2% несигурност, като в повечето случаи на тези 2% ще имаме незначителни лингвистични особености, които не изменят общия смисъл. Нещо повече, тъй като нито една новозаветна доктрина не зависи само от един стих или пасаж, тази нищожна степен на несигурност не може да постави под съмнение нито една новозаветна доктрина.
Налице е и фактът, че някои новозаветни ръкописи са действително древни. Съществена част от Новия Завет е запазена в ръкопис, който е бил написан около 200г. сл.Хр., а най-ранният запазен ръкопис, съдържащ целия Нов Завет, не е бил писан по-късно от 360 г.сл.Хр. Вижте какво значение има това! Вземете ръкописа, който е бил написан през 200 г.сл.Хр. Той е на възраст почти 1800 години. А каква е възрастта на ръкописа, от който е бил преписан първоначално? Разбира се, ние не знаем това. Но вероятно е бил на възраст 140 години. Ако това е вярно, той е бил завършен, когато много от авторите на Новия Завет са били все още живи.
Едно сравнение ще ни помогне в случая. Някои от съчиненията на прочутите древногръцки и латински автори (тук аз говоря като дългогодишен изследовател на древните класически литератури) са дошли до нас в няколко и то късни (т.е. VІІ - ІХв.) ръкописа. Но никой учен класик не би и помислил да оспори тяхната валидност на достоверни документи, представящи написаното от оригиналните автори. В сравнение с това свидетелствата за текста на Новия Завет са преобладаващи. Можем да им имаме пълно доверие, защото днес, когато четем Новия Завет, разполагаме за всички практически цели с онова, което оригиналните автори са възнамерявали да ни дадат. Ако се интересувате от по-нататъшно изследване на свидетелствата, препоръчвам книгата на проф. Ф.Ф Брюс "Достоверността на Новозаветните документи" (Нов човек, 1991г.).
Разбира се, най-голямата трудност, която хората срещат, за да повярват в библията, е породена от претенциите, които тя предявява - особено претенцията, че Исус е Божият Син, че Той е въплътеният Творец, посетил нашата земя, за да влезе в общение с нас и да ни открие Бога. Според много хора не може да се вярва в книга, която има подобни претенции. Те не вярват въобще в съществуването на Творец; затова предварително, още преди самите да са чели или изучавали Новия Завет, считат, че той не може да отразява историческа действителност, щом твърди, че Исус е човек и Бог. И се спират на идеята, че личността на Исус Христос, както е описан в Новия Завет, е инвенция(1) на евангелските автори.
Образът на Исус не е инвенция
И така, заради самата дискусия, нека предположим за миг, че авторите на Евангелията не рисуват един Исус, Който действително е живял, а са измислили този образ, вземайки като суров материал (може би) някой селски "мъдрец", когото са реконструирали, обогатили, дооформили, изопачили до степен така, че се е превърнал в идеален, повече от човешки,но измислен, образ, който всъщност никога не е съществувал като такъв. Нека предположим, че това е било именно така, а след това да изложим доводите за своята хипотеза.
Първият извод, според мен, би бил, че ако образът на Исус е литературна измислица, тогава в случая имаме почти чудо. Имаме достатъчно познание за образите на художествената литература и колко трудно е да се създаде действително убедителен образ. Световната литература е изпълнена с такива образи - едни по-добре обрисувани, други по-несполучливо. Не може да се отрече обаче, че ако Исус е литературна измислица, като образ е постигнал световна известност. За да създадат такъв прочут художествен образ, авторите на Евангелията трябва да са били литературни гении от най-висок ранг. Литературните гении от такъв ранг, обаче, са рядко явление; не можете да ги срещнете на всеки ъгъл. А тук имаме четирима наведнъж. Кои са били тези мъже? Що за хора са били? Матей бил местен бирник. Марк бил млад човек, който научил за Исус от Петър, който пък бил рибар. Лука вероятно е бил доктор. Йоан също е бил рибар. Възможно ли е четиримата да са литературни гении от световен ранг?
Освен това, дори най-блестящите и жизнени художествени образи си остават за читателя само художествени образи. Те не напускат страниците на книгите, така да се каже, за да придобият независимо съществуване и да се превърнат за своите читатели в реални, живи личности, които могат да бъдат опознати както се опознават живи личности и с които могат да осъществяват лични отношения. Разбира се, че истината тук не е такава! защото тъкмо това е положението с този уж художествен образ, Исус Христос. За милиони хора през тези двайсет столетия Той е бил реална, жива личност, с която те са имали лично общение - личност, която са обикнали до такава степен, че са били готови да умрат за Него, както всъщност са умирали хиляди хора. Е, може да ги смятате за ненормални, че са питаели такова чувство към Исус. На този етап не искам от вас одобрение. Просто излагам неопровержим факт. И това, което искам да кажа, е следното: ако Исус действително е бил художествен образ, измислен от авторите на Евангелията, то, създавайки образ, достоен за любовта, посвещението и саможертвата на милиони хора, тези автори са постигнали литературен подвиг, несравним в цялата световна литература. Не би било силно да използваме думата "чудо" за това. Може би наистина трябва да започнем да им се покланяме?
Има, разбира се, някои образи в литературата (макар и значително малко на брой), които ни поразяват като реални личности и които можем да разпознаем сред другите. Един от тях е Сократ на Платон. "Диалозите" на Платон са не само философски, но и литературни съчинения от световен ранг. Но Сократ, който е действащо лице в тях, впечатлява не едно поколение читатели като реална личност, чиито черти на характера могат лесно да се разпознаят - дотолкова, че ако бъдат представени като Сократови в някое апокрифно, второстепенно съчинение, читателите ще реагират веднага: "О, не, действителният Сократ не би постъпил или говорил така!"(2)
Но причината, поради която Сократ от „Диалозите” на Платон ни впечатлява толкова, е в това, че Платон не го е измислил. Той е бил реална историческа личност, която действително е живяла. Платоновият портрет на Сократ може би е доста идеализиран; но личността и образът на Сократ не са били инвенция на Платон.Тъкмо обратното! Впечатлението, което правел образът на Сократ, спомогнало да създаде философа и майстора на художественото слово Платон.
Същото е положението и с Исус Христос. Нещо повече, макар че цял свят признава факта, че Сократ от „Диалозите” на Платон е бил реална историческа личност, никой човек със здрав разсъдък не би претендирал, че го познава като действително жива личност или че е имал лични контакти с него. Днес никой не би умрял за Сократ. Но има хора, които умират за Исус на Новия Завет! Защото той не е литературна или религиозна измислица на Евангелските автори. Евангелията описват реална историческа фигура, която е живяла в Палестина при царуването на император Тиберий, умряла е и (както биха казали християните) е възкръснала от мъртвите и живее още.
Исус: ничия идея за герой
Но да не бързаме толкова. Нека се спрем за малко на хипотезата, че някой е измислил образа на Исус, представил е тази измислица на света и тя е намерила отклик сред хората на най-различни култури, които са я възприели като свой религиозен идеал.
Тази хипотеза се разпада веднага. Колкото повече научаваме за водещите култури по онова време, толкова по-ясно става, че ако образът на Исус не бе историческа реалност, никой не би го измислил, дори и да е могъл. Евангелският Исус не би се вместил в ничия концепция за герой. Гърци, римляни и юдеи са го считали за противоречие на своя идеал.
Да вземем най-напред юдеите – не само онези, които били и продължавали да бъдат враждебно настроени към Исус, но и онази сравнително малка група, които били Негови приятели.Самите те ни казват (естествено те не са го измислили), че е имало случай, когато са Го изоставили – толкова противоположен е бил Той на представата им за герой (Мат. 28:47-56). Представата им за герой била месианска личност като Макавеите. Силен, образец на войнственост, възпламенен от религиозните идеали и готов за борба (с помощта на ангелското войнство, според дръзновеното народно поверие) срещу завоевателите, покорили страната и продължаващи да задушават националната религия.
Но след като проблемите между Исус и властите назрели и последните се приготвили да Го арестуват, Исус отказал да се бори и не позволил това и на Своите ученици, като се оставил доброволно да бъде арестуван. В такъв случай всички Негови последователи Го напуснали покрусени: Той не бил техният герой! Много юдеи, дори и днес, особено живеещите в Израел, изпитват подобни чувства. Имам приятел евреин, който избегнал на косъм участта да попадне в газовите камери на Хитлер. И той ми казваше откровено: „Този твой Исус е слаб човек. Не може да бъде за мен никакъв Месия. Моята философия е: ако някой те удари, отвърни му!”. Така мислели отначало и първите ученици на Исус. Едва Исусовото възкресение им дало друга поука и променило радикално идеите им за Месия.
Или пък да вземем гърците по онова време. Героят, който ги впечатлявал или поне правел впечатление на мислещите между тях, бил или идеалният епикуреец, който внимателно избягвал, доколкото било възможно, всички болки и удоволствия, които биха смутили неговото спокойствие или идеалният стоик, следващ сухата рационалност, който потискал емоциите си и посрещал смъртта с ненарушимо самообладание. Както си спомняме, Платоновият Сократ също изпил чашата с отрова с непомрачима бодрост и хладнокръвие.
Колко различен е Исус от Евангелията, разкъсван от терзания и агония в Гетсимания дотолкова, че потта Му се стичала като тежки капки кръв, докато се молел на Бога да Му позволи да не пие от чашата, която Му се поднася, и викащ открито на кръста: „Боже Мой, защо Си Ме оставил?!” Разбира се, гърците не биха разпознали в Него героя и Той не е идеалът за подражание, измислен от гръцки философ.
Що се отнася до римляните, стоицизмът бил най-предпочитаното верую сред любителите на философията. Представителите на политиката и военното дело, които контактували с Исус, Го намирали за твърде непрактичен. Той наричал Себе Си цар, Който е дошъл на света, за да свидетелства за истината. „Истина ли? Какво е това?” – казал Пилат. Главното му божество била властта (Йоан 18:33-38; 19:1-12). Ирод мислел, че Исусовите претенции са крайно смешни, а войниците му счели, че с „цар” като Исус могат да си правят доста груби шеги.
Съвършено очевидно е, че в крайна сметка Исус противоречал на всяка идея за идеален герой: политически, философски или религиозен. Никой не Го е измислил и никой, дори да Го бяха измислили, не би сметнал дори за миг, че в случая имаме идеал, който веднага ще привлече вниманието на масите. Най-великият християнски проповедник и мисионер св. апостол Павел, изповядва в писанията си, че проповедта на Исус, Който бил по-късно разпнат, непрекъснато скандализирала юдеите, а за гърците била просто глупост. Ако не бил фактът, че Исус възкръснал от мъртвите, първите ученици биха изгубили своята вяра в Него. Евангелията никога на биха били написани.
Разбира се, когато обръщаме днес поглед назад от гледната точка на две хилядолетен исторически опит, нещата биха изглеждали другояче. Римляните, които се бяха подигравали с Исус, изгубили в крайна сметка огромната си империя, а император Тиберий е за болшинството хора забравена сянка от историята. Но милиони хора днес считат Исус за най-великия Цар, Който е живял някога и изпълват живота си с доброволно послушание към Него.
Освен това, принципът на неотвръщане на злото със зло, който Той илюстрира, предавайки се на Своите врагове без съпротива и молейки се за онези, които Го разпнаха, предизвиква уважение в целия свят (макар не всички да го следват) и все още провокира безумната ни човешка агресивност и жестокост. Той превърна кръста от бесило на позор в символ на най-благородната позиция, която една личност може да приеме.
Що се отнася до контраста между самообладанието на Сократ и ужасната агония на Исус пред лицето на смъртта и изповедта на Исус върху кръста, че Бог Го е изоставил временно, това показва, разбира се, че Исус не е гръцки философ. Но това насочва вниманието ни към факта, че в Исусовото разпятие е станало нещо с безкрайно по-голямо значение от смъртта на един гръцки философ. Според езика на Новия Завет, виждаме Божият Агнец да носи греха на света, Който прави възможно премахването на нашата вина чрез Своето страдание.
На това ще се върнем по-късно. Засега този е първият ми важен аргумент: ако предположите, че Исус Христос е измислен образ, ще се сблъскате с непреодолимия проблем, как евангелските автори са успели да Го измислят; нещо повече, защо е трябвало да измислят подобен образ.
Най-голямата трудност
Най-голямата трудност, с която се сблъскват много хора, ако изразяват съмнението, че Новият Завет би могъл да бъде истина, е претенцията, че Исус е нещо повече от човек, т.е. че той е въплътилият се Бог. Разбира се, казват те, това е суеверие, появило се поради факта, че хората в древния свят са вярвали в много божества и са си представяли, че те често са посещавали земята под образа на изключителни хора.
Е, може да си мислите така; но фактите стоят съвсем другояче. Вярно е, разбира се, че всички народи в древността са вярвали в много божества и в това, че тези божества са посещавали земята от време на време (по-точно всички народи са вярвали в това, освен един). И това единствено изключение е бил юдейският народ, към който принадлежали почти всички новозаветни писатели (3). Юдеите били стриктни монотеисти (4). Те презирали останалите народи за абсурдния им политеизъм (5) и за това, че превръщали своите царе и герои в божества. Да се приписват божествени достойнства на когото и да било, освен на Твореца Бог, било за тях толкова опасно богохулство, че според закона им се наказвало със смърт. Векове наред те били наставяни в ежедневните си молитви у дома да казват наизуст основната догма на своето вероизповедание: „Слушай, Израилю, Йахве (6) нашият Бог е Един Господ!” (Втор. 6:4). Хора като тях нито за миг не биха помислили да повярват, че Исус от Назарет е нещо повече от човек, докато не ги принудят самите свидетелства. Главно свидетелство бил фактът, че Самият Исус Христос обявявал чрез Своите действия и резултатите от тях и чрез ясните си изявления Своето равенство с Бога. Това ме кара да ви изповядам, че едно от най-силните ми основания да вярвам, че Исус е Божият Син, е просто това: Той го е казвал за Себе Си! Съзнавам, че това звучи безкрайно наивно; но преди да ме отпишете като лековерен наивник, ми дайте време да поясня какво имам предвид.
Да предположим, че съм поискал мнение по даден въпрос, свързан с музиката. Не бих искал да се консултирам с когото и да било. Не бих искал да питам дори своя съсед: той е добър лекар, но не е музикант. Трябва да се консултирам с най-изтъкнатите учители по музика, към които бих могъл да се отнеса. Ако можех да възкреся Бах или Бетовен, естествено, щях да се посъветвам с тях.
А сега да предположим, че искам да науча нещо не за музиката, а за морала. Още веднъж бих се допитал до световноизвестни експерти, които бих открил. А това би ме довело, естествено, при Исус Христос. Никой не е преподавал по-възвишен, по-чист морал. Неговата „Проповед на планината” остава ненадминат образец. Проверете сами. Опитайте се да живеете според Проповедта на планината за една седмица!
И така, стигам до онова, което искам да кажа. Когато се приближавам посредством Новия завет до Исус от Назарет, Неговото учение за морала и святостта на Неговия живот ме изобличават като грешник, какъвто съм в действителност. На този етап не ми е нужно външно доказателство, защото го съзнавам инстинктивно със сърцето си. Но ето, явява се поразителният факт: това е Същият Исус Христос, Чието нравствено учение е било безукорно и Чийто живот е съответствал на учението Му, Който е претендирал за равенство с Бога!
Как да възприема Неговата претенция или по-точно – факта, че именно Той Самият я предявява?
Да кажа ли, че авторът на Проповедта на планината е излъгал преднамерено? Ако е било така, Той ще да е бил най-големият лицемер, най-презреният измамник, най-злонамереният самозванец, ходил някога по земята. Невъзможно е, обаче, да се четат Евангелията внимателно и да се приеме заключението, че Исус е бил съзнателен измамник. Ако все още се съмнявате в това, прочетете още веднъж сами Евангелията, като имате предвид този въпрос. Сигурно ще съумеете да отсъждате справедливо за даден образ и така трябва да бъде, за да си проправяте успешно път в този свят. Изпробвайте умението си да отсъдите за Исус. Дайте преценка за Неговия образ, какъвто Го намирате в Евангелията. Повече от сигурен съм, че каквото и да заключите за Него, мнението ви няма да бъде, че Той е бил преднамерен измамник.
Но Той би могъл да се заблуждава искрено, казвате вие, без да е преднамерен измамник. Ако е така, помислете какво означава това. Хора, които се заблуждават, че са богове, са безумно мегаломани (7)! Нима Исус Христос е бил такъв безумец? Ако действително е бил такъв, то много малко хора са били със здрав разсъдък! Ако Той беше мегаломан, невъзможно е да изследваме поведението и думите на Христос, както са описани в Новия Завет и да стигнем до подобен извод.Този Исус, Който можеше да каже убедително: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго на себе си… защото Съм кротък и смирен на сърце.” Не бе нито Хитлер, нито Мусолини! Ако Той беше действително „мегаломан”, о, дано Бог ни даде повече такива „мегаломани”! Всъщност Исус Христос е помогнал при повече случаи за добиване на душевно здраве и равновесие, отколкото всеки друг на света. Милиони хора, четейки Неговите думи, са постигнали вътрешен мир. Вярата в Него и Неговата жертва е дала на милиони хора освобождение от терзанията на гузна съвест. Ежедневното общение с Него е избавило милиони хора от властта на вредни навици и им е върнало уважението към самите себе си, смисъла на живота и освобождение от страха пред смъртта.
Та нали тъкмо Исус Христос ни учи, че Бог е любов! Ако въобще вярвате в Бога, сигурно ще приемете като даденост, че Той е любов. Сигурно бихте предположили, че някой от древните автори през вековете е прозрял, че Бог е любов. Но, доколкото съм чел древногръцките и латински автори, никъде не съм открил писател или философ, който да е твърдял, че Бог е любов. Всемогъщ – да; добър в безпристрастен(
, в абсолютен смисъл, одобряващ доброто в човешкото поведение и неодобряващ злите му дела – да. Но – любов? Положителна, сърдечна, ангажираща се, грижовна, пожертвувателна любов към човечеството? Никой не е мислел и не е учел като Исус Христос, нито с такива вълнуващо прями твърдения като: „Не продават ли се пет врабчета за два асария? И ни едно от тях не е забравено пред Бога. Но вам и космите на главата са всичките преброени. Не бойте се, вие сте много по-скъпи от врабчетата.” (Лука 12:6-7). Може ли безумец да каже това?Освен това, разбира се, никой не е изразил лично Божията любов към човечеството, както Исус я изрази чрез Своята саможертва на Голгота. Хиляди благородни и смели мъже и жени са издържали на мъчения и страдания и са жертвали в крайна сметка живота си заради своите приятели или родина, или пък в знак на протест срещу даден жесток режим. С основание провъзгласяваме такива хора за герои. Но не сме разбрали същността на въпроса, ако смятаме, че Новият Завет не предявява по-големи претенции от тази, че Исус Христос е бил герой. Твърденията му за Него всъщност са уникални в историята на литературата и религията. В самото начало на общественото Му служение (не след разпятието Му) Неговият предтеча Йоан Кръстител оповести, че Исус е дошъл като Божи Агнец да премахне греха на света (Йоан 1:29). Понятието, което той използва – „Божи Агнец” – указва, че Исус е дошъл, за да умре като жертва, премахвайки греха. И, както ще каже по-късно ап. Петър,: „Не с тленни неща- сребро или злато – сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите ви, но със скъпоценната кръв на Христа, като на Агнец, без недостатък и пречист.”; „Който, бидейки охулван, хула не отвръщаше; като страдаше, не заплашваше; но предаваше делото Си на Този, Който съди справедливо”; „…Христос един път пострада за греховете, Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога, бидейки умъртвен по плът, а оживотворен по дух” (1 Петр. 1:18-19; 2:23; 3:18).
А че Сам Исус Христос считаше това за главна цел на Своето идване в света, е видно от следният факт. През нощта преди разпятието Си Той постанови обред, посредством който последователите Му щяха да си спомнят за Него по-нататък. Твърде поучително би било да обърнем внимание на съдържанието на този обред. Той не заръчва, когато последователите Му се събират, да преповтарят разказа за едно от великите чудеса, които бе извършил. Тогава бихме предположили, че основният смисъл на Неговото служение е бил вършенето на чудеса. Той не им заръча, също така, да подберат една част от нравственото Му учение и да я преповтарят. Тогава бихме предположили, че главната цел на Неговия живот е била да се изяви като учител философ. Той им заръча да вземат хляб и вино, представляващи Неговото тяло и кръв и да ядат и да пият, припомняйки си факта, че на кръста Той предаде тялото Си и проля кръвта Си за тях, за да им подсигури прощение на греховете (Мат. 26:26-28).
А че първите християни са разбрали главната цел на Христовото идване в света като предаване в жертва заради техните грехове, се вижда от факта, че те са се събирали, за да извършват този обред. Той стои в центъра и същността на всичко, за което Христос е претендирал и е представял. Именно тази самопожертвувателна любов е съкрушила съпротивата на хората срещу Него и Му е спечелила благодарността и личното посвещение на милиони последователи. Всички те казват с християнския апостол Павел: „Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.” (Гал. 2:20).
Всичко това ни довежда, обаче, до самата сърцевина на проблема. Съществува важна и очевидна причина за това, никой досега га не е предявявал претенцията, че е дошъл на света, за да умре като жертва за греха на света. Ако някой би твърдял това, би означавало, че претендира не да бъде герой или дори мъченик, а нещо повече от човек, т.е. Бог въплътил се. Само Един, Който Сам е вечният Бог, би могъл да предложи достатъчна жертва за греха на целия свят.
Ще разберете това от простия факт, че ако някой от приятелите ви би твърдял сериозно, че единствената цел да се роди на тази земя, е била да умре за греховете на света, сигурно бихте потърсили психиатър да му помогне. Бихте сметнали претенцията му като знак за обезумяване. Но когато Исус предявява тази претенция – и Той наистина прави това, ние видяхме, че тя не е била измислена от писателите на Новия Завет – тя не съдържа и най-слабото подозрение, че е бил безумен мегаломан.
И тази претенция, ако мога да споделя за момент нещо лично, е един от фактите, който ме убеждава, че той наистина е Божият Син, защото едновременно определя какъв е основният ми проблем като човек и ми предлага единственото приемливо решение за него. Нек поясня.
Останалите религии и философии ми казват по различен начин, че трябва да бъда добър. Мисля, че това е полезно, но то съвсем не засяга същността на проблема. Вече зная, че трябва да бъда добър – няма нужда някоя религия или философия да ми го казва! Проблемът ми се състои не в това, че не зная, че трябва да бъда добър, а че безброй пъти не съм бил добър. (А според мен, моите ближни са в същото положение). Това е огромен проблем. Какво да кажа за миналите си грехове? Нарушавал съм дори собствените си норми, да не говорим за Божиите. Правил съм компромиси и съм накърнявал собствените си ценности. Как да намеря прошка за това? Ако счета, че миналите ми грехове нямат значение в крайна сметка, то все едно казвам, че и моите ценности нямат значение. А ако онова, което върша, няма значение, то и аз, който съм отговорен за него, губя в крайна сметка своето значение. И да предположим, че Божиите норми имат значение и Бог няма да ги принизи заради мен или заради някой друг. В такъв случай греховете ми имат значение.Как мога да намеря прошка за миналото си, която не разрушава непременно моите ценности, моето собствено значение, да не говорим за ценностите и значението на останалите? Същото се отнася за вас, както и за мен.
Именно тук ме среща Христос. Той твърди, че има пълномощие да ни даде прошка, но без да омаловажава греха ни или да намалява стойността на Божиите норми. Той не казва, че стореното от нас няма значение. Той настоява, че наказанието трябва да се понесе. И тогава става ясно, че тази е главната причина Той да дойде на нашата земя: Той е Бог, Чийто закон сме нарушили и сме заслужили това наказание. Но Той е и Творец, Който ни е направил и от любов и вярност към нас е взел товара на нашия грях върху Себе Си, поел е наказанието за него, страдайки на Голгота, спазвайки по този начин Своя закон и нашите ценности, като ни позволява все пак да получим прошка, ако желаем това.
Тъкмо от това се нуждая аз, а също и вие. Христос е отгатнал нашата нужда и е откликнал на нея по неповторим начин. В това отношение Той е уникален. Когато чуете неговите твърдения, можете да бъдете сигурни в това; само ще трябва да разрешите този проблем веднъж завинаги в живота си. Никой никога не се е приближавал или не ще се приближи до вас, за да ви каже, че е Творецът, Който ви е направил и ви обича, Който е дошъл като въплътен Бог да умре за вас, за да получите прошка. Исус Христос е Единственият, Който е предявявал тази претенция. И Неговото твърдение е прямо и лично: Той казва, че е умрял за вас, което означава, че трябва лично да отговорите на Него и на неговото твърдение.
Основателността на Христовите претенции
Основателността на Христовата претенция се състои поначало в две неща: обективното свидетелство на Христовото възкресение и субективната ни опитност на общение със Светия Дух, когато – след като сме били убедени от обективното свидетелство – отваряме сърцата си за Христа и Го приемаме лично като Спасител.
Най-напред – Неговото възкресение. Както знаете, новозаветните автори твърдят, че на третия ден след смъртта и погребението Си, Исус Христос буквално, телесно, физически възкръснал от мъртвите. Може би тук ще си кажете, че всеки, който вярва във възкресението на Христа, трябва вече да е извършил интелектуално самоубийство. Днес ние знаем, че не стават чудеса като възкресението – науката ги е обявила за нещо невъзможно. Всъщност, ние не познаваме подобно нещо, нито пък науката го е доказала. Ако пък мислите, че го е доказала, вие не сте от онези добри учени, за които съм ви взел. Но ще започнете да протестирате, че законите на науката ни показват, че е невъзможно мъртво тяло да се върне към живот. Само че те не ни показват нищо; всъщност не биха и могли. Законите на науката не са абсолютни закони, които можем да намерим написани някъде на небето. Законите на науката са описания, направени от учените (това им прави чест!) и аз приветствам техните усилия за едно нещо – за начина, по който Вселената нормално „работи”; или по-точно, за онази малка част от Вселената, която са могли да изучат и разберат досега.
Във връзка с това, обаче, трябва да имаме предвид две неща. Може би знаете по-добре и от мен, че в наше време има космолози, които твърдят сериозно, че във Вселената съществуват т.нар. „черни дупки” и в тези „черни дупки” законите на физиката не действат. Ако проследите законите на физиката в обратна посока, ще стигнете до момент, когато повече няма да стават неща, които са ставали преди този момент, тъй като законите на физиката са вече невалидни. Ще достигнете онази точка, която се нарича „ексцентричност във Вселената”.
Знам, че не всички космолози възприемат тази теория. Мисълта ми е, че онези учени, които предполагат съществуването на такива „ексцентричности” във Вселената, не са обвинени в извършване на интелектуално самоубийство. Също така, истинските учени не приемат възгледа, че законите на физиката „се доказват” предварително т.е. преди да бъде изследвано даденото свидетелство, което означава, че според дефиницията, не може да има „ексцентричност във Вселената”. За да може да предскаже a priori (9), че не би могло да има „ексцентричности във Вселената”, науката би трябвало най-напред да разбере действието на всяка отделна част на Вселената в нейната цялост. Но науката още не е постигнала това! Всъщност някои физици математици, следвайки възгледите на математици като Гьодел, твърдят, че по принцип причината сама по себе си не може да ни даде цялостно обяснение на Вселената, не може да ни даде крайният отговор.
На второ място, винаги трябва да помним, че законите на науката могат да ни кажат само онова, което обикновено става, дотолкова, доколкото няма намеса в нашия свят отвън. Но науката като такава, не може да ни каже дали е имало всъщност такава намеса в миналото или дали ще има подобно нещо в бъдещето. Трябва да се обърнем към историята, не към науката, за да установим дали е имало такива намеси. Разбира се, всички сме съгласни – християни и нехристияни – че подобни намеси трябва да са били изключително редки: чудесата, в истинския смисъл на думата, са редки явления. (Но тогава самата Вселена, както посочва К.С.Луис, е станала само веднъж; затова вероятността тя изобщо са е станала, е действително малка!). да подхождате към историята, обаче, с предубеждението, че чудо никога не е ставало и да отказвате изследването на свидетелството, че чудеса стават понякога, не е съвсем научен метод. Това е мракобесие.
В този случай не бих могъл сега подробно да обсъждам свидетелствата за възкресението. Тази тема е твърде обширна и за да и отдам заслуженото, би трябвало да си послужа с пет лекции, а не да и отделя само пет минути, с колкото разполагам. Но нека подчертая това: ако не желаете да повярвате във възкресението, ще се сблъскате с много исторически проблеми и особено с един голям проблем. Никой не може да отрече съществуването на християнската Църква. Нито пък е възможно да се отрече фактът, че тя не е съществувала винаги, а е имала начало. Въпросът е: какво е предизвикало съществуването и? Какво е предназначението и? Ако се отнесете към Новия Завет, ще установите, че всички ранни християни казват в един глас, че именно възкресението на Христос е предизвикало появата на Църквата. Смисълът в служеието на вярващите е бил те да свидетелстват за Христовото възкресение. Ранните им проповеди съдържат малко други теми (вж. Деянията на апостолите).
Първите християни са били по рождение и възпитание юдеи. Техният свят ден от седмицата бил съботата, седмият ден от седмицата. Но изведнъж, както показват сведенията, в допълнение на съботата, те започнали да се събират в първия ден на седмицата, за да ядат хляб и да пият вино в памет на Исус. Защо е била тази смяна? И защо – в първия ден на седмицата? Защото, както ни казват ранните християни, Исус Христос възкръснал от мъртвите в първия ден от седмицата.
Заради своята проповед за възкресението на Исус, ранните християни били преследвани сурово, дори били мъчени, хвърляни на лъвовете или убивани по друг начин. Ако се задоволяваха да проповядват само християнска етика, че хората трябва да се обичат един друг, никой не би ги преследвал. Но те предпочитали да свидетелстват за факта, че Исус – след като бил екзекутиран от властите – е възкръснал от мъртвите. И мнозина са умирали за това. Смятате ли, че са умирали за една история, която ранните християни сами скалъпили и за която знаели, че е невярна? Каквото и да е мнението ви за християнската Църква, тя съществува! И ако не си затваряме очите за фактите на историята, трябва да открием някаква причина, достатъчно основателна, за нейната поява. Явления като християнската Църква не изникват без причина. Махнете възкресението и ще оставите, както сочи проф. К.Ф. Мул от университета в Кеймбридж, зееща дупка в историята: християнската Църква ще остане без задоволителна причина, която да обясни нейният произход и съществуване.
Какво общо има всичко това с мен?
Може би някои от вас ще започнат да протестират: „Но какво общо има всичко това с мен?! Аз съм биохимик, инженер, физик. Едва ли ще се ровя в древна история като тази. Достатъчно работа си имам с моите изследвания.”
Аз искам само да отговоря на въпроса, който ми се поставя: „Нужно ли е да се извърши интелектуално самоубийство, за да повярва човек в Библията?” Жалко, ако досега не сте имали време да разгледате необходимите свидетелства, които ще ви подсигурят отговора на този въпрос! Надявам се, че съм казал достатъчно, за да ви предпазя от изкушението да казвате, че претенциите на Новия Завет са очевидна глупост. Ако твърдите това, без да изследвате свидетелствата, тогава, може би, във вашия случай ще бъде извършено интелектуално самоубийство…
Но в случая има още нещо. Ако Новият Завет има право, Исус Христос е Божият Син, нашият Творец и това има пряка връзка с вас, с мен и с всеки останал човек. При положение, че Той е Божият Син и вие Го пренебрегвате (по каквато и да било причина), това е десет хиляди пъти по-лошо от интелектуално самоубийство: това е осъдително безразличие към нашия Творец. Ето защо Новият Завет ни призовава да изучаваме свидетелствата с цялата им сериозност. Едва ли бихме имали основание да се надяваме да разберем физиката на Вселената без сериозно изучаване на свидетелствата, които ни предоставя самата Вселена. Тогава как бихме опознали и разбрали Твореца на Вселената, без да изучаваме свидетелствата, които Той ни е оставил за Себе Си?!
През моите пътувания, често, иначе интелигентни академици, физици, химици, биолози и т.н. са склонни да пренебрегнат Библията като глупост. Когато, в отговор на тяхната забележка, ги помоля деликатно да ми кажат дали да чели Библията, те отвръщат: „Разбира се, че сме я чели!”. Тогава ги питам какво мислят за свидетелствата, които Библията предлага за божествената същност на Христа и те, обикновено, отвръщат: „Какви свидетелства?” Казвам им: „Вземете например Евангелието според апостол Йоан. Неговият автор обяснява целта на написването му: „А Исус извърши пред учениците още много други знамения, които не са вписани в тая книга. А тия са написани, за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Йоан 20:30-31). „Ето това е свидетелството, което имам предвид – им казвам. - Какво ще кажете за него?” И непрекъснато ги чувам да ми отвръщат: „О, Евангелието според Йоан. Да,
