СТАТИЯ, ОЗАГЛАВЕНА:
ЕВАНГЕЛСКО ХРАМОВО ХРИСТИЯНСТВО (ЦЪРКВАРСТВО)
Първа Част
ОТ П. ПОПОВ
5. 12. 2004
За контакти : e-mail: ihtus@mail.bg
Евангелското храмово християнство или църкварството е начин на християнски живот и мислене,
които са съсредоточени в църковната сграда,
начин на християнски живот,
който е затворен в църквата (разбираме сградата),
който твърди, че служи на Бога и хората,
а всъщност служи на страха и малодушието
навявано от бесовете
.
Действеният, жив и истински християнски живот,
показан ни на дело от апостолите и Божиите слуги в продължение на две хилядолетия,
белязан със свидетелстване на Господ Исус,
помагане на братя и сестри,
показване на милост на всички изпаднали в немилост, радост в изпитания, глад и преследване,
саможертва и дори копнеж за мъки за Христа и смелост, граничещи с безразсъдство и лудост дори,
днес са само непостижим блян,
отстъпил на жалка пародия наречена църкварство,
което претендира че служи на Бога и хората,
но в действителност службата на Бога
и хората е заменена с евангелско,
религиозно храмово поклонение.
Църкварството се характеризира с изобилието от църковни програми
(Рождествени и възкресенски програми и сценки,
театри и трапези най-различни и др.)
вътре в църквата(разбираме сградата)
в които дори и да имаше нещо добро,
сега подмолно и лукаво залъгват и водач и мирянин,
че това е чрез което се служи на Бога,
а това чрез което в действителност се служи на Бога минава на заден план или изобщо отсъства за най-голямо съжаление.
Ще изброя няколко характеристики на водача – църквар и мирянинът – църквар.
Водача – църквар.
Под водач разбираме пастир, презвитер, епископ, проповедник, ръководител и всеки който е натоварен със задачата да ръководи местна църква.
За него е характерно, че той много добре разбира,
каква е Божията воля и че църквата е нищо друго освен събранието на светиите т. е. живите хора
(горко, ако не разбира),
но въпреки това лукавия така го е обработил,
че винаги когато говори или мисли за църквата,
която ръководи в съзнанието му изниква образа на сградата,
в която се събира църквата(разбираме живите хора).
Водача – църквар в повечето случаи,
подсъзнателно за себе си,
свежда заповедта на Господа за проповядване на благовестието до проповядване на благовестието в неделя от амвона в “Божия храм”
както сам той обича често да се изразява респектиращо.
Лукавия така е нагнетил малодушие и духовна безчувственост към викът на погиващия неверник,
че той (водача – църквар) е спрял да благовества на погиващите невярващи хора извън “Храма”,
ако въобще е започвал някога
(горко, ако е така)
задъхан от важни, църковни дела
като например поставяне на нов луксозен теракот или нежни пердета от “препреден висон”.
Обикновено водача - църквар се моли за странстващите проповедници по следния начин:
”Господи, помогни на тези, които в святия неделен ден ще разнасят Твоето слово”.
За него да разнасяш Божието слово означава една неделна проповед от нечии църковен амвон. (горко Господи!).
Или пък се моли за съработниците си – местните водачи така:”Господи, помогни на всички, които ще ломят хляба на живота в святия неделен ден”
под което ломене на хляба той разбира тайнственото, сакраментално проповядване на словото Божие или благата вест от амвона и нищо повече,
защото вече и представата му за проповядване на Словото и благата вест е ограничена основно,
най-вече,
единствено и само до проповядване от святия амвон и в святата неделя,
а може също и в святата сряда,
ако има молитвено свято събрание.
Той в себе си е ограничил, може би и несъзнателно, заповедта на Господа:”Идете…….и проповядвайте благовестието на всяко създание” до проповядването и в църквата ( разбираме сградата) и е забравил,
че въпросното ломене на хляба на живота т.е.проповядването на разпнатия Исус Христос е точно толкова тайнствено и сакраментално,
когато се извършва на улицата,
колкото и когато се извършва в църквата (разбираме сградата).
И за да си оправдае святите безобразия,
понеже водачът-църквар е авторитет,
той се позовава и сравнява с Господ Исус и апостолите, които проповядвали Божието царство в Храма и по синагогите,
без да си дава сметка, че Храма и синагогите по онова време бяха пълни с хора,
които нямаха нищо общо с Христос, Бога и Царството Им, ако и някои да твърдяха обратното,
докато днес “Храма и синагогите” т.е. църквите
(разбираме сградите),
са пълни с хора, които най-малкото са чували за Христос, а някои Го познават лично,
а трети съм сигурен вярват дори повече от самия водач.
И когато Светия Дух напомни на водача-църквар чрез реалността, чрез човек, чрез писаното Си слово и прочее, че “болните имат нужда от лекар”,
а не здравите, че грешните имат нужда от покаяние,
не праведните,
не приелите благата вест и чуващите я всяка неделя имат нужда отново да я чуват и приемат и да се препокайват и препокайват ,
но нечулите и неприелите я имат нужда пак и отново да я чуят и да се покаят веднъж и завинаги.
Лукавия често “успокоява” съвестта на водача – църквар като му нашепва,
че еженеделното “ломене на хляба” от амвона е вседостатъчното и задоволяващо Божия призив за благовестителско служение.
Той тайничко, но измамно и неуспешно се опитва да успокоява съвестта си че благовестването е за благовестителя.
И всеки път когато Светия Дух го нуди да проповядва благата вест в спонтанна, извънцърковна среда като например – улицата,
на съвсем непредвидени хора, често облечени не в “свята премяна”, водача – църквар го избива студена пот, дланите му се изпотяват,
той преживява в себе си напрежение
(духовния натиск против благовестието)
и накрая махайки с ръка си казва в ума:
” Та нали в църквата ми има и невярващи,
а не съм сигурен,
дали и вярващите са истински покаяни,
всъщност аз проповядвам благата вест на невярващи и то всяка неделя,
аз изпълнявам заповедта на Исус! Толкова често!
Алилуя!”
Но през целия, същи тоз ден той не може да се отърси от чувството на напрежение и вина в духа си.
Все пак на водача – църквар му се случва да свидетелства за Христос на някого извън църквата (разбираме сградата) два – три пъти годишно (да се надяваме, че е невярващ), често е роднина,
но както и да е и въпреки че Светия Дух не му дава мир, радост и удовлетворение той отново маха с ръка и си казва:”Алилуя!
Освен, че си върша задълженията на водач, аз и свидетелствах за Господ!
Бях благовестител – нещо което не ми влиза в правомощията!
Слава на Бога!”
Поради тази и поради ред други причини за водача – църквар е по-важно “черкуването” на паството, отколкото свидетелството на паството в света и дори и да проповядва за живата църква, която свидетелства на света,
проповядването му на тази тема е толкова вяло и лишено от Божието вдъхновение,
че никой не се трогва, а водача – църквар нервно и неуспешно се успокоява с думите”Словото Ми….няма да се върне празно”.
(О, смили се Господи Исусе!) И понеже, както вече изясних, че в замъгленото съзнание на водача – църквар служенето на Всевишния Бог се ограничава между четири стени и един покрив и в бонусен случай с камбанария и с външен надпис:”Евангелска еди-каква си църква”(и това е заблуда), която сграда той нарича “Храм Божии”
(О, свещена глупост),
водача- църквар прави всичко възможно да облагороди”Святия храм” със скъпи теракоти, луксозни пейки, разкошен амвон от “кедрови дъски”,
свят синтезатор и др.”святи принадлежности”,
напълно забравил, че” Бог не обитава в ръкотворни храмове” , а в телата на светиите, които са: “храм на Светия Дух”.
Нека за пример вземем хвалението в църквата(разбираме сградата).
Водача – църквар позовавайки се на пс.150 и други старозаветни текстове и разбира се погрешно тълкувайки ги, намира успеха на хвалението в количеството музикални инструменти и трупа ли трупа китари, синтезатори, органи и какво ли още не и колкото повече трупа толкова абсурда в хвалението става по-голям, защото жертва по Бога не са петте китари “yamaha”,нито двата супер синтезатора, нито дори величествения звук на електронния орган, но “сърце разкаяно и съкрушено”. Водача – църквар все още не е разбрал в пълнота, че Всевишния Бог не е по външните ефекти,
а Той оценява вътрешното състояние на човешкото сърце. И прахосвайки църковните пари за външни ефекти състоящи се в какви ли не дивотии,
които дори ме е срам да продължавам да изброявам, а лишавайки бедната сестра пенсионерка от помощ или останалия без работа брат без подкрепа,
което е приоритет номер едно на църковните пари според Бога,
водача – църквар извършва може би и най-големия си грях от всички останали изброени до тук.
Да не говорим, че бездомника, който яде от кофите за смет е сто пъти по- ценен от цялата църковна сграда, заедно с китарите и, синтезаторите и всичките и неща и празни суети. Той не си дава сметка, че при всички обстоятелства и по- всяко време човешкото същество, вярващо или невярващо е по- ценно от всичко друго,
или поне за Христос е най-ценно,
защото за него Той умря и възкръсна.
Водача-църквар не си дава сметка, че с поредната китара, която е купил можеше да осигури четиричленно семейство изпаднало в немилост за един месец или да нахрани десет бездомници за една седмица. Но вместо това той предпочита да осъди изпадналите в немилост:”Ако бяха повярвали или спазвали Словото нямаше да им се случи”(Господи помилуй!)
Да не говорим, че за оплакване на ръцете като Пилат,
водача – църквар все пак е способен да гласува средства от църковния бюджет за социална столова например, за да погаси това вътрешно неспокойствие чрез което Светия Дух му показва заблудата,
но въпреки това покой няма,
защото Бог вижда, че това е външен ефект, който няма да оправдае църкварството, нито ще мине пред Бога, така както Пилатовото миене на ръце няма да мине пред Него.
И когато поради тези и поради куп други причини Бог заключи сърцата на вярващите за даване на средства водача- църквар вместо да се “ужили” в сърцето и трогне и замисли и помоли къде греши, той се нахвърля гневен на църквата и проповядва саркастично, че който не дава няма да бъде благословен, а някои стигат до такива крайности, че отново ме е срам да ги спомена.( Смили се Господи Исусе и не ни въздавай според това, което заслужаваме!)
В най-общи линии водача – църквар трупа и трупа материална база под претекста, че времената и продуктивността на църквата(разбираме хората) го изискват и едва ли не вярващите не могат да са успешни без това.(О, заблуда на заблудите).
Той е инициатор на най-различни програми(сценки, изяви, трапези и др.) и дори евангелизации, които пак и отново са предимно, основно, главно, само и единствено
ВЪТРЕ В ЦЪРКВАТА (РАЗБИРАМЕ СГРАДАТА),
а що се отнася до това една рождествена сценка да се проведе на площада или благовестителска проповед на улицата негласната истина е страх и малодушие,
а гласната неистина е, че това е отживелица или пък стандартното, оправдаващо бездействието клише:
”Бог ще промисли!”(Смили се милостиви Боже!)
И съм сигурен, че в личните разговори с вярващите, водача – църквар се съсредоточава основно върху проблемите на хората и безобразно малко върху това що е Божията воля и как да я живея,
неосъзнавайки, че както неговите проблеми,
така и проблемите на другите, та дори проблемите на църквата (разбираме Тялото Христово), няма да свършат, докато дишаме,
но Христос заповядва изпълнение на волята Си въпреки проблемите в живота на слугите Си.
По- скоро за водача – църквар проблема настъпва тогава, когато мирянинът не идва на служби в църквата(разбираме сградата),
а не когато и най- редовния нито знае, нито живее Божията воля, с други думи за водача – църквар по-важно е “черкуването” на вярващия,
а дали той е жив християнин или мъртъв десятъкодавец е второстепенен въпрос. (горко, горко, горко)
Мирянинът – църквар.
Под мирянин, ако може така да се каже, условно ще разбираме обикновения християнин.
Той до голяма степен, да не кажа 100% е произведение на системата църкварство и на водача – църквар като главен неин носител и представител.
Тук положението е още по трагично,
защото средностатистическия, редовно “черкуващ” се мирянин – църквар, нито знае що е Божия воля,
нито е разбрал, че църквата не е сградата,
нито както църкварството измамно я нарича
“Храм Божи”, “Дом Божи”
и какви ли още не дивотии.
Мирянинът – църквар не може да види примера на благовестието и социалната дейност от водача – църквар, който само говори и псевдоизпълнява.
Той вижда само “вътрешно-храмовия живот” т.е. различните програми, някои от които вече изброих,
които така жестоко вкарват в църкварството и обезличават горкия мирянин, особено когато всяка седмица му се набиват изопачено в главата цитати от Словото като:”..ще се поклоня към святия Твой храм” и др., че той буквално става една църковна мишка, която благоговее в “Храма”,
когато дойде неделя на служба, но не знам пред кого благоговее,
защото когато напусне “Храма” изобщо не благоговее пред плътския си и безплоден християнски живот,
който и без това се върти само около “Храма”.
И следвайки сляпо примера на объркания си земен водач за мирянина – църквар християнския живот е сведен до редовно посещаване на службите през седмицата,
ако доведе някой невярващ в събранието
(в повечето случаи без да му е благовествал),
( по примера на своя водач),
редовно дава десятък и дискус (между другото Новият Завет насърчава даването, както и Стария, но без проценти, а пък за формата дискус да не говорим)
и ще участва в вътрецърковни инициативи като сценки, хор, театър и др.
самозалъгвайки се, че върши Божията воля и подтискайки същия Свят Дух, който изобличава и водача – църквар и мирянина – църквар,
че са стъпили на крив път и лъжлива основа.
Мирянинът дори е способен да загърби възможност дадена от Бога,
да бъде свидетел за Него или да извърши добро дело само и само да не пренебрегне някое толкова важно църковно дело като да измете насъбралия се свят прах в залата за богослужения,
приемайки това за изключително смирение и служение пред Бога, че дано Бог се смили над него.
Дано Господ се смили и за тези, които така са го научили. (Господи, бъди милостив!)
В заключение с мъка потвърждавам мнението на не малко живи братя и сестри в Христа,
че днес в България библейското християнство до голяма степен е само на страниците на Библията.
Библейското саможертвено християнство, което живяха апостолите и Божиите слуги около две хилядолетия днес отстъпва пред феномена “църкварство” - християнски начин на живот белязан с малолодушие и страх,
жалка пародия на живот в силата на Христос,
който в най-общи линии представлява евангелско храмово поклонение.
Искам да благодаря на Господ Исус Христос, че и днес в България има живи общества и хора истински посветени на Него.
Слава да е на Името Му!
И да Му кажа: благодаря Ти Господи Исусе, че Ти си основал Църквата Си и портите на ада няма да и надделеят! Алилуя!
Част от молитвата на св. Макарий Велики
ЕВАНГЕЛСКО ХРАМОВО ХРИСТИЯНСТВО (ЦЪРКВАРСТВО)
Първа Част
ОТ П. ПОПОВ
5. 12. 2004
За контакти : e-mail: ihtus@mail.bg
Евангелското храмово християнство или църкварството е начин на християнски живот и мислене,
които са съсредоточени в църковната сграда,
начин на християнски живот,
който е затворен в църквата (разбираме сградата),
който твърди, че служи на Бога и хората,
а всъщност служи на страха и малодушието
навявано от бесовете
.
Действеният, жив и истински християнски живот,
показан ни на дело от апостолите и Божиите слуги в продължение на две хилядолетия,
белязан със свидетелстване на Господ Исус,
помагане на братя и сестри,
показване на милост на всички изпаднали в немилост, радост в изпитания, глад и преследване,
саможертва и дори копнеж за мъки за Христа и смелост, граничещи с безразсъдство и лудост дори,
днес са само непостижим блян,
отстъпил на жалка пародия наречена църкварство,
което претендира че служи на Бога и хората,
но в действителност службата на Бога
и хората е заменена с евангелско,
религиозно храмово поклонение.
Църкварството се характеризира с изобилието от църковни програми
(Рождествени и възкресенски програми и сценки,
театри и трапези най-различни и др.)
вътре в църквата(разбираме сградата)
в които дори и да имаше нещо добро,
сега подмолно и лукаво залъгват и водач и мирянин,
че това е чрез което се служи на Бога,
а това чрез което в действителност се служи на Бога минава на заден план или изобщо отсъства за най-голямо съжаление.
Ще изброя няколко характеристики на водача – църквар и мирянинът – църквар.
Водача – църквар.
Под водач разбираме пастир, презвитер, епископ, проповедник, ръководител и всеки който е натоварен със задачата да ръководи местна църква.
За него е характерно, че той много добре разбира,
каква е Божията воля и че църквата е нищо друго освен събранието на светиите т. е. живите хора
(горко, ако не разбира),
но въпреки това лукавия така го е обработил,
че винаги когато говори или мисли за църквата,
която ръководи в съзнанието му изниква образа на сградата,
в която се събира църквата(разбираме живите хора).
Водача – църквар в повечето случаи,
подсъзнателно за себе си,
свежда заповедта на Господа за проповядване на благовестието до проповядване на благовестието в неделя от амвона в “Божия храм”
както сам той обича често да се изразява респектиращо.
Лукавия така е нагнетил малодушие и духовна безчувственост към викът на погиващия неверник,
че той (водача – църквар) е спрял да благовества на погиващите невярващи хора извън “Храма”,
ако въобще е започвал някога
(горко, ако е така)
задъхан от важни, църковни дела
като например поставяне на нов луксозен теракот или нежни пердета от “препреден висон”.
Обикновено водача - църквар се моли за странстващите проповедници по следния начин:
”Господи, помогни на тези, които в святия неделен ден ще разнасят Твоето слово”.
За него да разнасяш Божието слово означава една неделна проповед от нечии църковен амвон. (горко Господи!).
Или пък се моли за съработниците си – местните водачи така:”Господи, помогни на всички, които ще ломят хляба на живота в святия неделен ден”
под което ломене на хляба той разбира тайнственото, сакраментално проповядване на словото Божие или благата вест от амвона и нищо повече,
защото вече и представата му за проповядване на Словото и благата вест е ограничена основно,
най-вече,
единствено и само до проповядване от святия амвон и в святата неделя,
а може също и в святата сряда,
ако има молитвено свято събрание.
Той в себе си е ограничил, може би и несъзнателно, заповедта на Господа:”Идете…….и проповядвайте благовестието на всяко създание” до проповядването и в църквата ( разбираме сградата) и е забравил,
че въпросното ломене на хляба на живота т.е.проповядването на разпнатия Исус Христос е точно толкова тайнствено и сакраментално,
когато се извършва на улицата,
колкото и когато се извършва в църквата (разбираме сградата).
И за да си оправдае святите безобразия,
понеже водачът-църквар е авторитет,
той се позовава и сравнява с Господ Исус и апостолите, които проповядвали Божието царство в Храма и по синагогите,
без да си дава сметка, че Храма и синагогите по онова време бяха пълни с хора,
които нямаха нищо общо с Христос, Бога и Царството Им, ако и някои да твърдяха обратното,
докато днес “Храма и синагогите” т.е. църквите
(разбираме сградите),
са пълни с хора, които най-малкото са чували за Христос, а някои Го познават лично,
а трети съм сигурен вярват дори повече от самия водач.
И когато Светия Дух напомни на водача-църквар чрез реалността, чрез човек, чрез писаното Си слово и прочее, че “болните имат нужда от лекар”,
а не здравите, че грешните имат нужда от покаяние,
не праведните,
не приелите благата вест и чуващите я всяка неделя имат нужда отново да я чуват и приемат и да се препокайват и препокайват ,
но нечулите и неприелите я имат нужда пак и отново да я чуят и да се покаят веднъж и завинаги.
Лукавия често “успокоява” съвестта на водача – църквар като му нашепва,
че еженеделното “ломене на хляба” от амвона е вседостатъчното и задоволяващо Божия призив за благовестителско служение.
Той тайничко, но измамно и неуспешно се опитва да успокоява съвестта си че благовестването е за благовестителя.
И всеки път когато Светия Дух го нуди да проповядва благата вест в спонтанна, извънцърковна среда като например – улицата,
на съвсем непредвидени хора, често облечени не в “свята премяна”, водача – църквар го избива студена пот, дланите му се изпотяват,
той преживява в себе си напрежение
(духовния натиск против благовестието)
и накрая махайки с ръка си казва в ума:
” Та нали в църквата ми има и невярващи,
а не съм сигурен,
дали и вярващите са истински покаяни,
всъщност аз проповядвам благата вест на невярващи и то всяка неделя,
аз изпълнявам заповедта на Исус! Толкова често!
Алилуя!”
Но през целия, същи тоз ден той не може да се отърси от чувството на напрежение и вина в духа си.
Все пак на водача – църквар му се случва да свидетелства за Христос на някого извън църквата (разбираме сградата) два – три пъти годишно (да се надяваме, че е невярващ), често е роднина,
но както и да е и въпреки че Светия Дух не му дава мир, радост и удовлетворение той отново маха с ръка и си казва:”Алилуя!
Освен, че си върша задълженията на водач, аз и свидетелствах за Господ!
Бях благовестител – нещо което не ми влиза в правомощията!
Слава на Бога!”
Поради тази и поради ред други причини за водача – църквар е по-важно “черкуването” на паството, отколкото свидетелството на паството в света и дори и да проповядва за живата църква, която свидетелства на света,
проповядването му на тази тема е толкова вяло и лишено от Божието вдъхновение,
че никой не се трогва, а водача – църквар нервно и неуспешно се успокоява с думите”Словото Ми….няма да се върне празно”.
(О, смили се Господи Исусе!) И понеже, както вече изясних, че в замъгленото съзнание на водача – църквар служенето на Всевишния Бог се ограничава между четири стени и един покрив и в бонусен случай с камбанария и с външен надпис:”Евангелска еди-каква си църква”(и това е заблуда), която сграда той нарича “Храм Божии”
(О, свещена глупост),
водача- църквар прави всичко възможно да облагороди”Святия храм” със скъпи теракоти, луксозни пейки, разкошен амвон от “кедрови дъски”,
свят синтезатор и др.”святи принадлежности”,
напълно забравил, че” Бог не обитава в ръкотворни храмове” , а в телата на светиите, които са: “храм на Светия Дух”.
Нека за пример вземем хвалението в църквата(разбираме сградата).
Водача – църквар позовавайки се на пс.150 и други старозаветни текстове и разбира се погрешно тълкувайки ги, намира успеха на хвалението в количеството музикални инструменти и трупа ли трупа китари, синтезатори, органи и какво ли още не и колкото повече трупа толкова абсурда в хвалението става по-голям, защото жертва по Бога не са петте китари “yamaha”,нито двата супер синтезатора, нито дори величествения звук на електронния орган, но “сърце разкаяно и съкрушено”. Водача – църквар все още не е разбрал в пълнота, че Всевишния Бог не е по външните ефекти,
а Той оценява вътрешното състояние на човешкото сърце. И прахосвайки църковните пари за външни ефекти състоящи се в какви ли не дивотии,
които дори ме е срам да продължавам да изброявам, а лишавайки бедната сестра пенсионерка от помощ или останалия без работа брат без подкрепа,
което е приоритет номер едно на църковните пари според Бога,
водача – църквар извършва може би и най-големия си грях от всички останали изброени до тук.
Да не говорим, че бездомника, който яде от кофите за смет е сто пъти по- ценен от цялата църковна сграда, заедно с китарите и, синтезаторите и всичките и неща и празни суети. Той не си дава сметка, че при всички обстоятелства и по- всяко време човешкото същество, вярващо или невярващо е по- ценно от всичко друго,
или поне за Христос е най-ценно,
защото за него Той умря и възкръсна.
Водача-църквар не си дава сметка, че с поредната китара, която е купил можеше да осигури четиричленно семейство изпаднало в немилост за един месец или да нахрани десет бездомници за една седмица. Но вместо това той предпочита да осъди изпадналите в немилост:”Ако бяха повярвали или спазвали Словото нямаше да им се случи”(Господи помилуй!)
Да не говорим, че за оплакване на ръцете като Пилат,
водача – църквар все пак е способен да гласува средства от църковния бюджет за социална столова например, за да погаси това вътрешно неспокойствие чрез което Светия Дух му показва заблудата,
но въпреки това покой няма,
защото Бог вижда, че това е външен ефект, който няма да оправдае църкварството, нито ще мине пред Бога, така както Пилатовото миене на ръце няма да мине пред Него.
И когато поради тези и поради куп други причини Бог заключи сърцата на вярващите за даване на средства водача- църквар вместо да се “ужили” в сърцето и трогне и замисли и помоли къде греши, той се нахвърля гневен на църквата и проповядва саркастично, че който не дава няма да бъде благословен, а някои стигат до такива крайности, че отново ме е срам да ги спомена.( Смили се Господи Исусе и не ни въздавай според това, което заслужаваме!)
В най-общи линии водача – църквар трупа и трупа материална база под претекста, че времената и продуктивността на църквата(разбираме хората) го изискват и едва ли не вярващите не могат да са успешни без това.(О, заблуда на заблудите).
Той е инициатор на най-различни програми(сценки, изяви, трапези и др.) и дори евангелизации, които пак и отново са предимно, основно, главно, само и единствено
ВЪТРЕ В ЦЪРКВАТА (РАЗБИРАМЕ СГРАДАТА),
а що се отнася до това една рождествена сценка да се проведе на площада или благовестителска проповед на улицата негласната истина е страх и малодушие,
а гласната неистина е, че това е отживелица или пък стандартното, оправдаващо бездействието клише:
”Бог ще промисли!”(Смили се милостиви Боже!)
И съм сигурен, че в личните разговори с вярващите, водача – църквар се съсредоточава основно върху проблемите на хората и безобразно малко върху това що е Божията воля и как да я живея,
неосъзнавайки, че както неговите проблеми,
така и проблемите на другите, та дори проблемите на църквата (разбираме Тялото Христово), няма да свършат, докато дишаме,
но Христос заповядва изпълнение на волята Си въпреки проблемите в живота на слугите Си.
По- скоро за водача – църквар проблема настъпва тогава, когато мирянинът не идва на служби в църквата(разбираме сградата),
а не когато и най- редовния нито знае, нито живее Божията воля, с други думи за водача – църквар по-важно е “черкуването” на вярващия,
а дали той е жив християнин или мъртъв десятъкодавец е второстепенен въпрос. (горко, горко, горко)
Мирянинът – църквар.
Под мирянин, ако може така да се каже, условно ще разбираме обикновения християнин.
Той до голяма степен, да не кажа 100% е произведение на системата църкварство и на водача – църквар като главен неин носител и представител.
Тук положението е още по трагично,
защото средностатистическия, редовно “черкуващ” се мирянин – църквар, нито знае що е Божия воля,
нито е разбрал, че църквата не е сградата,
нито както църкварството измамно я нарича
“Храм Божи”, “Дом Божи”
и какви ли още не дивотии.
Мирянинът – църквар не може да види примера на благовестието и социалната дейност от водача – църквар, който само говори и псевдоизпълнява.
Той вижда само “вътрешно-храмовия живот” т.е. различните програми, някои от които вече изброих,
които така жестоко вкарват в църкварството и обезличават горкия мирянин, особено когато всяка седмица му се набиват изопачено в главата цитати от Словото като:”..ще се поклоня към святия Твой храм” и др., че той буквално става една църковна мишка, която благоговее в “Храма”,
когато дойде неделя на служба, но не знам пред кого благоговее,
защото когато напусне “Храма” изобщо не благоговее пред плътския си и безплоден християнски живот,
който и без това се върти само около “Храма”.
И следвайки сляпо примера на объркания си земен водач за мирянина – църквар християнския живот е сведен до редовно посещаване на службите през седмицата,
ако доведе някой невярващ в събранието
(в повечето случаи без да му е благовествал),
( по примера на своя водач),
редовно дава десятък и дискус (между другото Новият Завет насърчава даването, както и Стария, но без проценти, а пък за формата дискус да не говорим)
и ще участва в вътрецърковни инициативи като сценки, хор, театър и др.
самозалъгвайки се, че върши Божията воля и подтискайки същия Свят Дух, който изобличава и водача – църквар и мирянина – църквар,
че са стъпили на крив път и лъжлива основа.
Мирянинът дори е способен да загърби възможност дадена от Бога,
да бъде свидетел за Него или да извърши добро дело само и само да не пренебрегне някое толкова важно църковно дело като да измете насъбралия се свят прах в залата за богослужения,
приемайки това за изключително смирение и служение пред Бога, че дано Бог се смили над него.
Дано Господ се смили и за тези, които така са го научили. (Господи, бъди милостив!)
В заключение с мъка потвърждавам мнението на не малко живи братя и сестри в Христа,
че днес в България библейското християнство до голяма степен е само на страниците на Библията.
Библейското саможертвено християнство, което живяха апостолите и Божиите слуги около две хилядолетия днес отстъпва пред феномена “църкварство” - християнски начин на живот белязан с малолодушие и страх,
жалка пародия на живот в силата на Христос,
който в най-общи линии представлява евангелско храмово поклонение.
Искам да благодаря на Господ Исус Христос, че и днес в България има живи общества и хора истински посветени на Него.
Слава да е на Името Му!
И да Му кажа: благодаря Ти Господи Исусе, че Ти си основал Църквата Си и портите на ада няма да и надделеят! Алилуя!
Част от молитвата на св. Макарий Велики
