“Когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:
.
Атеизмът открива множество лица, при това – не винаги отблъскващи, а понякога дори съблазнителни. Трябва да се пазим абсолютно от свързването на следните две понятия: атеизъм и неморалност. Има атеисти, които могат да дадат на вярващите уроци по честност, по доброта, по искреност, по кураж и по почтеност. Подканен към едно благородно изпитание на съвестта, християнинът трябва да има смирението да приеме тези уроци.
Защо човек е или става атеист?
Причините за атеизма са многобройни. Те са от психологически, философски, политически и богословски порядък.
Ето развратеният човек, чийто живот е един постоянен бунт против морала. В своето отхвърляне на Бога той намира алиби за безпътството си.
Материализмът
Ето материалиста, който, без да е аморален, се задоволява с един “биологичен и социален живот в най-тесния смисъл на думата”. Не изпитва особено метафизично безпокойство. Бог е последната му грижа. Той никога няма време да мисли за това, което обаче не му пречи да иска настойчиво присъствието на свещеник на погребението си. Накратко – посмъртен християнин!
Независимостта
Отричането на Бога може да се породи още от гордостта на човек, твърде привързан към своята независимост, когото дори идеята за религия дразни. Това е човекът, който “вярва”, че може дръзко да задава на Бога въпроси, по-дълбоки от всичките отговори, които би могъл да получи за тях.”
Грешките на вярващите
Следното разсъждение на Кристиян Кабанис може да се съедини с това на Робърт Кофи: “Хората стават атеисти, когато се считат за по-добри от своя Бог.” – тази фраза на Прудон е ужасна за един християнин. Бог не се разкрива на света иначе, освен чрез посредничеството на хора – на вярващи хора – и те носят голямата част от отговорността за този неопределен атеизъм, който познаваме днес.”
И действително констатира се, че атеизмът се е породил на християнска почва, най-напред в Германия. Хайдегер вече потвърди,че атеизмът е явление типично християнско. Много от големите теоретици на атеизма са били синове на пастори или на свещеници, или бивши студенти по богословие. Материализмът, позитивизмът, марксизмът, светският характер, образованието, екзистенциализмът – са видели бял свят в християнския Запад. Мъчителна констатация за християните, отговорни до голяма степен за тази загуба на вярата.
С колко омраза, с колко кръв е белязана историята на християнството! Омразата по отношение на духовното, на религията и на Бога има своите корени в миналото на църквата. Не трябва да се учудваме, че атеизмът е роден на християнска земя. “Когато гледам вярващите и техните недостатъци, това ме кара да не се разстройвам, че съм невярващ” – казва физикът Алфред Кастлер.
Христос каза: “Царството Ми не на този свят”, но църквата е установила своето царство на земята. Налагала е своята вяра често пъти със сила. Торквемада е подражавал на Цезар. Впрочем това е била една дълга поредица от чудовищни грешки, които са оставили дълбоки и нелечими следи в съзнанието на хората: инквизицията, анулирането на Нантския едикт, религиозните гонения.
Духовната мощ се опира на политическата, ??? доминирайки и над нея. Зловещ съюз на олтара и трона. Свещеническата тиара и царската корона са се споразумели като джебчии да ограбват хората, на които повтарят безспир в името на Евангелието: “Задоволявайте се с това, което сте!”
Говорейки за ужасите от отменянето на Нантския едикт, историкът Едгар Кине пише в своя труд върху Революцията: “Атеизмът трябваше да тръгне оттам. Тази отвратителна история на кръв и мъченичество, на бесилки и позорни стълбове, на колела за мъчение, на галери и какво ли не още произведе отвращението към всяка религия.
Римокатолическата църква носи едно твърде тежко наследство. Какъв образ е създала тя за вярата? Ако в течение на векове тази вяра се е натоварила с различни догми, представляващи предразсъдъци и абсурди, не е ли отговорна за това? Спомнете си само за лова на вещици през Средновековието и за аферата с Галилео Галилей.
“Въпреки всичко има Бог”, казват вярващите, но като се вземе предвид тяхното поведение, човек може да си извади заключението, че въпреки всичко те са дяволи.
Християнинът трябва да може да каже заедно с апостол Павел: “Не се срамувам от Евангелието” (Римляни 1:16), дори ако останалите, уви, доста често се изчервяват заради църквата, а следователно и за самите себе си.
“Блажени онези, които без да видят, са повярвали” – каза Исус (Йоан 20:29). След две хиляди години християнска история, можем да кажем: “Блажени, които вярват, след като са видели всичко”.
“Ницше казва, че в историята е имало само един – единствен велик християнин и че Той е умрял на кръста.”
Философията
В своята книга СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА Ницше открива причината за своя атеизъм. Той вижда в Бога една заплаха. Този Бог на историята, Който държи сметка на човека и иска да установи лични отношения с него е според вижданията му един своеволен и тираничен Господар, сила, която трябва да се разкъса, пречка, която трябва да се отстрани. Философът не желае такъв Бог, Който основава Своя суверинитет върху слабостта и робското положение на хората. “Ни Бог, ни господар” – казва песента на Социалистическия интернационал.
Ето становището на марксическия атеизъм, за който вярата е само пречка по пътя на научното изследване, спънка по пътя, към техническия прогрес, към щастието на хората. Впрочем, атеистичната пропаганда се позовава изключително на науката, дори и когато няма ни най-малко основание да бъде сигурна в това, което проповядва, ??? и по-голямата част от атеистите съзнателно си затварят очите пред това.
Злото
Съществува и злото, и не само съществува, но доминира в света. Не можейки да го избегне, човек се бунтува. Трябва да има някой виновен! И тъй като Бог е всесилен, притежава пълната сила и мощ, следователно Той е отговорен за властта на злото.
Ето най-често срещаното възражение: “Как може човек да примири любовта и мощта на Бога с присъствието на злото и на страданието?” Как една вездесъща и всемогъща Личност, Която твърди, че е любов, може да управлява един свят, в който животът на съществата да е основан на смъртта на други същества. И това е навсякъде в природата – в растителното царство, в животинския свят – както на най-висшето, така и на най-низшето стъпало на стълбицата. От това човек може да заключи, че не съществува Бог. И атеистите, както и християните, жадуват за справедливост и любов.
Невежеството
Съществува един атеизъм на доброволното невежество по отношение на вярата. Той забранява да се търси. Той отбягва словото на Христос от страх да си поставя въпроси и да бъде обвързан от своите открития. Ако идеята за Бога го докосне, той бърза да избяга от нея. По-добре да отпаднеш, отколкото да го поддържаш.
Покрай този доброволен атеизъм, съществува и недоброволен. Това е атеизмът на човека с нерелигиозно или антирелигиозно възпитание. Роден в среда, където религията е забранена, той просто е наследил един начин на съществуване. Религиозните въпроси не вълнуват духа му. Той обаче може да е толерантен и да приема мирното съвместно съществуване с вярващи.
Биологът Ив дьо Дантек изповядва: “Аз съм атеист, тъй като съм бретонец така, както човек се ражда кестеняв или рус, без това да зависи от неговото желание. Затова нямам никаква лична причина да твърдя, че атеизмът е по-добър от нещо друго, тъй като самият аз нямам вкус към другите неща”. Но дали е правилно възпитанието да налага вярванията? Човек може да види хора отдалечени от Бога и от всякаква религиозна идея, които стават вярващи, и обратно.
Агностицизмът
Има и атеисти, които не са определени. Такъв атеист обявява абсолютната недостъпност на човешкия дух. Той страни от метафизичните спекулации като празни и безплодни. За него човекът е неспособен да схване произхода и предназначението на нещата. Това не е доброволно невежество. Понякога той изпитва желание да разбере дали Бог съществува. Поставя си въпроси, но те замират без отговор за него и той си остава пред една тайна, която е безсилен да разбули. Това е агностицизмът.
“Въпросът за вярата? Поставял съм си го винаги през всичките дни на живота си – казва Жан Ростан. – Казвах “не”. Казах “не” на Бога дори малко брутално, но във всеки момент въпросът се връщаше отново. Казвах си: “Възможно ли е? По отношение на случайността например: повтарях си, че не може случайността да е съчетала атомите. Но тогава – кой? Възникваше една верига от въпроси – все същите. Преглеждах ги отново и отново, приповтарях ги непрекъснато. Бях обладан от тази мисъл. Казвам си думата обладан, ако ли не от идеята за Бога, най-малко от идеята за Неговата липса. В известен смисъл всичко се случва така, като че ли няма Бог – в областта на биологията например.” “Да има Бог това е твърде много, ако няма – нещо липсва” – казваше той.
Има така наречени вярващи, които всъщност живеят в атеизъм. Човек не ги вижда на църква, освен в случай на някое кръщение, на някоя сватба или на погребална церемония. Религия формална и без живот. Това поведение на християните е причината невярващите да предполагат, че християнството не е нищо друго, освен още една философска система сред многото други.
Всъщност не всички атеисти са чисти атеисти в същата степен, както и не всички вярващи са убедени такива. По-добре е да си явен атеист, отколкото лош вярващ, защото лошите вярващи са причинили повече щети на християнската религия, отколкото цялата атеистична пропаганда.
Политиката
Има един атеизъм, който е агресивен и борчески. Когато условията изискват, става преследващ. Човек може да го види в тоталитарните страни, където атеизмът е установен като държавна “религия”. Неговата нетолерантност съперничи на тази на религиозния фанатизъм на християни, евреи или мюсюлмани. Всички форми на философска или религиозна нетолерантност обаче са противни на духа на евангелието. Говорейки за установения подобно на религия държавен атеизъм, Анри Арвон пише: “Любопитно е да се констатира, че триумфиращият атеизъм възприема външните форми на всяка религиозна вяра, давайки по този начин неволно доказателство за своята неавтентичност.
Историята, за която се твърди, че водела неизбежно към общество без класи, пренася безусловно една есхатологична надежда – това е култът към “светиите” на атеизма, увековечени в мавзолея на пророка, чийто труп е изложен в стъклена витрина. Това са подвизите на науката, която благодарение на космическите изследвания придобива отенъци на чудотворство, замествайки чудесата.”
Култът към личното “аз” и личността
Отсъствието на Бога създава една непоносима празнота, вакуум, който трябва да се запълни. С кого или с какво? С един непълноценен заместител? Контрабандна религия? Когато човек детронира Бога, той винаги го замества. Замества го със себе си. Това че нарича култ към СОБСТВЕНОТО “АЗ”; култ, чиито ритуали могат да приемат различни форми; гордост, кариеризъм, притворна доброта, сребролюбие, наркомания, секс. Но нека бъдем откровени и да признаем, че във всички религии човек може да срещне ревностни практиканти на тези ритуали. Което от своя страна заличава у тях религията на определена социологична група и утвърждава една лична религия.
От друга страна появява се и едно ново, съвременно идолопоклонство – това на “боговете” на стадиона, на сцената и на екрана, което в някои случаи се доближава до истерията.
Дали човекът не носи у себе си жаждата да обожава, която е така мощна, че поради нея е стигнал дотам – да замества действителния обект на обожание с персонажи, претендиращи, че задоволяват тази нужда? Човек се пита дали култът, който обгражда диктаторите, не е една такава заместническа религия. Дьо Тарквил бе казал:”Дори човекът да не вярва, трябва да служи.
Науката и техниката
Човекът преобразява, поправя, моделира и маркира света, оставяйки върху него своя отпечатък. Планетата става една огромна работилница на човешката дейност. Тя вече не изглежда като Божие дело в неговата първична яснота.
Там, където напредва науката, религията отстъпва. Не че науката е наистина в противоречие със Свещените писания, но защото тя създава един изкуствен свят – функционален и техничен, където религиозността трудно намира място. Сама по себе си науката не е виновна, напротив – тя приближава човека до Бога. Бихме могли да цитираме дълъг списък от видни учени във всички научни дисциплини, които са били или са убедени вярващи. Грешката трябва да се търси в отношението на човека към науката и към религията: някои смятат, че трябва да направят избор между двете; други пък са оставили умът им да бъде изцяло завладян от трескавата дейност на модерния свят; от “грижите на този век”, както казваше Христос.
Човек започва да има все по-малък и по-малък контакт с природата. Счита се за предимство да живееш в големите градове, отколкото за селото. “Ренан казваше, че пустинята е монотеистична” – пише Ж. Лакру. И хората са повтаряли много пъти, че на полето просто естествено вярваш в Бога, а в града – в човека.
Каква нужда от Бога може да чувства някой, когато е достатъчно само да отвори една консерва, за да утоли глада си; да вземе едно хапче, за да заспи; да завърти едно копче, когато му е студено? Неоспорим факт е, че хората са по-религиозни в страни, в които върлува глад, отколкото в едно консумативно общество. В страни, където вилнее мизерията, хората правят и днес както някога процесии за дъжд и произнасят молитви, за да получат добра реколта. Обаче хлябът си остава недостатъчен и стомасите са празни. Тогава човекът се впуска в работа: прави язовири, напоява некултивираните земи, употребява торове, зърното е стимулирано и тогава често забравя Бога без дори едно “благодаря”.
Ние се радваме на удивителния прогрес на медицината. Някога прокажените очакваха интервенцията на Небето, за да намерят изцерение. Днес един лекар се справя с бацила на Ханзен без никакви чудеса. Туберколозата, вариолата и още много други инфекциозни болести са намалели до такава степен, че човек няма за какво повече да разчита на Бога за тяхното ограничаване. Антибиотиците заместват молитвата. Хирурзите вършат добра работа в побеждаването на ужасния рак. Колкото повече човек се осланя на техните усилия, толкова по-малко място остава за Бога – до степен самите вярващи твърде често да забравят, че науката идва от Бога. От Този, на Когото човек трябва да отдава благодарност за откритията и постигнатите резултати. “Аз превързвам, Бог лекува” – обичал да казва набожният Амброаз Паре, бащата на съвременната хирургия.
Не трябва да се учудваме, че религиозният живот запада в един свят, където първо място заемат техниката, удобствата, комфортът и изобилието. “Духовният свят, недостъпен за техниката, девалвира, защото изглежда вън от реалността.
Човешката активност е изтъкана от понятия като ефективност, продуктивност, завоевание, господство.
Религиозната, духовната активност, която нито преобразува, нито произвежда, нито упражнява властта, вярата, молитвата, размишлението, поклонението, жертването на личното “аз”, приемането на Божия дар – всичко онова, което не е пряко свързано с техническата активност, се счита за обезценено, омаловажава се и се възприема като илюзорно.”
Скандалът на християнството
В християнството има нещо скандално. Тук терминът не е взет в неговия смисъл на нещо нечестно или неморално, което да шокира добрите нрави. Нито пък става въпрос за скандали, повдигнати от разединението на християните или от полемиките между теолозите, които хвърлят съмнение върху верните вярващи. Вземаме термина в неговия оригинален смисъл (на гръцки “скандалон” означава “пречка, камък за препъване, примка по пътя, в която човек може да попадне”, нещо учудващо, смущаващо, което разумът с мъка може да приеме и което намираме в съдържанието дори на Евангелието).
Павел говори за проповядването на Христос като разпнат – “за юдеите съблазън [на гръцки “СКАНДАЛОН”] и за езичниците глупост” (1 Коринтяни 1:23).
Защо сканадал за юдеите?
За един юдеин, дълбоко в сърцето си привързан към монотеизма, идеята дърводелецът от Назарет да е Син на Бога е била непоносима. Към богохулството се е прибавяла и една измама – претенцията Му, че Той е Месия. Или пък абсолютният абсурд – Месия – Бога да се остави да Го разпнат като един вулгарен разбойник от необрязаните.
Защо глупост за гърците?
Формирали своя идеал чрез философията, логиката и науката, как можеха гърците да съгласуват своята вяра в един Спасител, който не е в състояние да спаси Себе Си от ръцете на своите палачи?
И днес както и вчера идеята за спасение чрез въплъщението и разпятието на Бога не може да не изглежда скандално за разума на един рационалист. Типична в това отношение е проповедта на Павел пред атиняните. (9) Епикурейските и стоическите философи поискаха от Павел да изложи своето учение. Апостолът имаше насреща си силни опоненти – хора, които бяха побеждавали във всички дебати. Той правеше впечатление на човек, който може да разисква, което атиняните веднага оцениха, но проповядващ “чужди богове” и поддържащ “ново учение” (Деяния 17:18,20).
Докато говореше за Бога като Творец, като Господ на небето и на земята, Дарител на живота и въобще на всичко, слушателите му понасяха. Но щом спомена за покаяние, за съд, за възкресение на Христос и на мъртвите, започнаха да се подиграват с него и да се оттеглят: “За тоя предмет пак ще те слушаме”. А някои мъже се прилепиха при него и повярваха” (Деяния 17:16-34). В християнската вест съществува не само скандален аспект, но и един провокиращ. Тази вест не е неутрална подобно на научна информация или на метеорологичен бюлетин. Това не е философско експозе, повече или по-малко любопитно за слушане. Това е известие за събитие, което има спасяващо действие, но което поставя на карта нашето лично съществуване, както и смисъла на съществуването на цялото човечество. Нашето спасение е неразривно свързано със събитието в Ерусалим преди две хиляди години. Тази вест е провокационна, защото запитва, обърква и измъчва. Тя е апел за промяна на живота, зов за ангажиране, за предаване на Бога. Това е, което се нарича обръщане. На своята аудитория Павел говори за покаяние и съд.
Слушателите на апостолите разбираха, че са поставени пред неминуем избор: да приемат или да отхвърлят обявената вест. Че са разбрали това, доказва реакцията им: “Какво да сторим, братя?” (Деяния 2:37). Това е въпросът на юдеите след проповедта на апостол Петър в Ерусалим. Тъмничарят агонизиращ пита Павел: “Що да сторя, за да се спася?” (Деяния 16:30). Разклатен в своите убеждения от свидетелството на Павел, цар Агрипа подхвърля, че трябва да се реши за или против: “Без малко ме убеждаваш да стана християнин” (Деяния 26:28).
Затова не трябва да се учудваме, че пред един такъв апел много хора отказват да се ангажират под претекст, че християнството изисква твърде много лековерност от страна на приемащите го. Но ако погледнем по-далече, ще прозрем че вярата не е фалит на разума, но разумен акт. Изборът за Христос не е само решение на сърцето, но също и познание, и просвещение. “Вярващият може да “провери, да изпита солидността на основанията за своя ангажимент”. Може да познае достоверността на това, в което е поучаван (Лука 1:4).
Едно духовно обновление
Прави ли атеизмът хората по-щастливи? Опитът и преживяното в страните, където той е станал официална “религия”, доказва обратното. Това е религия на висшата администрация, на научните работници, на известна категория учени, но народът, голямата маса от хората, винаги е гледала към небето. Човек е разбрал отдавна, че нито науката, нито по-добрата социална политика “лява” или “дясна” - не дава смисъл на живота. Човекът има дълбока нужда да знае откъде идва и къде отива. Когато атеизмът от една страна се организираше, структурираше, напредваше и ставаше истинско предизвикателство, хвърлено в лицето на християнската църква, от друга страна огромна вълна на религиозно пробуждане обикаляше ориенталския и западния свят, както в социалистическите, така и в капиталистическите страни. Клод Жефре прави следната констатация за западното общество: “Религията се завръща в съвременния свят. Далеч от това, да бъде израз на човешката мизерия, както мислеше Маркс, въздържането на религията е феномен, характерен за богатото западно общество. Това не е протест срещу мизерията, но срещу безсмислието на обществото на изобилието, което не спира да увеличава своето богатство и в същото време носи в себе си все по-малко и по-малко цели.”
Рационалистът, свободомислещият, атеистът, се наричат свободни. Но възможно ли е човек да е свободен без Бога?
Свободен от какво? От авторитета на религията? Хайде де! Да не преувеличаваме! Не сме вече в Средновековието! Няколко секти задържали членове в мрежата си! Знаем твърде добре, че това не е валидно да повечето църкви. Можем да влезем или излезем от църквата когато си поискаме.
Освободили сме разума си, отговарят рационалистите. Нека погледнем по-далеч – дали този отговор наистина е сериозен, или не е нищо друго, освен мираж.
Атеистът по-добре ли е разрешил личните си, семейните и професионалните си проблеми от християнина?
Свободен от Какво? От Бога? Никой не зачита толкова много твоята свобода както Бог. Точно затова можем да избираме между вярата и атеизма.
Откак се е нарекъл “свободен от Бога”, човек никога не е бил по-малко свободен. Колкото и да се наричаме “свободни”, ние все падаме, при това по-отвисоко, при своите проблеми.
Едно е сигурно, опитът го доказва всеки ден. Хиляди дрогирани, алкохолици, бедни същества, хвърлени в порока, са строшавали своите вериги, приемайки Исус Христос. Отчаяни, болни, самотни, те са намирали надежда и кураж да живеят, след като са открили за себе си Исус.
Не са празно нещо думите на Христос, съдържащи се в Неговата покана: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).
.Атеизмът открива множество лица, при това – не винаги отблъскващи, а понякога дори съблазнителни. Трябва да се пазим абсолютно от свързването на следните две понятия: атеизъм и неморалност. Има атеисти, които могат да дадат на вярващите уроци по честност, по доброта, по искреност, по кураж и по почтеност. Подканен към едно благородно изпитание на съвестта, християнинът трябва да има смирението да приеме тези уроци.
Защо човек е или става атеист?
Причините за атеизма са многобройни. Те са от психологически, философски, политически и богословски порядък.
Ето развратеният човек, чийто живот е един постоянен бунт против морала. В своето отхвърляне на Бога той намира алиби за безпътството си.
Материализмът
Ето материалиста, който, без да е аморален, се задоволява с един “биологичен и социален живот в най-тесния смисъл на думата”. Не изпитва особено метафизично безпокойство. Бог е последната му грижа. Той никога няма време да мисли за това, което обаче не му пречи да иска настойчиво присъствието на свещеник на погребението си. Накратко – посмъртен християнин!
Независимостта
Отричането на Бога може да се породи още от гордостта на човек, твърде привързан към своята независимост, когото дори идеята за религия дразни. Това е човекът, който “вярва”, че може дръзко да задава на Бога въпроси, по-дълбоки от всичките отговори, които би могъл да получи за тях.”
Грешките на вярващите
Следното разсъждение на Кристиян Кабанис може да се съедини с това на Робърт Кофи: “Хората стават атеисти, когато се считат за по-добри от своя Бог.” – тази фраза на Прудон е ужасна за един християнин. Бог не се разкрива на света иначе, освен чрез посредничеството на хора – на вярващи хора – и те носят голямата част от отговорността за този неопределен атеизъм, който познаваме днес.”
И действително констатира се, че атеизмът се е породил на християнска почва, най-напред в Германия. Хайдегер вече потвърди,че атеизмът е явление типично християнско. Много от големите теоретици на атеизма са били синове на пастори или на свещеници, или бивши студенти по богословие. Материализмът, позитивизмът, марксизмът, светският характер, образованието, екзистенциализмът – са видели бял свят в християнския Запад. Мъчителна констатация за християните, отговорни до голяма степен за тази загуба на вярата.
С колко омраза, с колко кръв е белязана историята на християнството! Омразата по отношение на духовното, на религията и на Бога има своите корени в миналото на църквата. Не трябва да се учудваме, че атеизмът е роден на християнска земя. “Когато гледам вярващите и техните недостатъци, това ме кара да не се разстройвам, че съм невярващ” – казва физикът Алфред Кастлер.
Христос каза: “Царството Ми не на този свят”, но църквата е установила своето царство на земята. Налагала е своята вяра често пъти със сила. Торквемада е подражавал на Цезар. Впрочем това е била една дълга поредица от чудовищни грешки, които са оставили дълбоки и нелечими следи в съзнанието на хората: инквизицията, анулирането на Нантския едикт, религиозните гонения.
Духовната мощ се опира на политическата, ??? доминирайки и над нея. Зловещ съюз на олтара и трона. Свещеническата тиара и царската корона са се споразумели като джебчии да ограбват хората, на които повтарят безспир в името на Евангелието: “Задоволявайте се с това, което сте!”
Говорейки за ужасите от отменянето на Нантския едикт, историкът Едгар Кине пише в своя труд върху Революцията: “Атеизмът трябваше да тръгне оттам. Тази отвратителна история на кръв и мъченичество, на бесилки и позорни стълбове, на колела за мъчение, на галери и какво ли не още произведе отвращението към всяка религия.
Римокатолическата църква носи едно твърде тежко наследство. Какъв образ е създала тя за вярата? Ако в течение на векове тази вяра се е натоварила с различни догми, представляващи предразсъдъци и абсурди, не е ли отговорна за това? Спомнете си само за лова на вещици през Средновековието и за аферата с Галилео Галилей.
“Въпреки всичко има Бог”, казват вярващите, но като се вземе предвид тяхното поведение, човек може да си извади заключението, че въпреки всичко те са дяволи.
Християнинът трябва да може да каже заедно с апостол Павел: “Не се срамувам от Евангелието” (Римляни 1:16), дори ако останалите, уви, доста често се изчервяват заради църквата, а следователно и за самите себе си.
“Блажени онези, които без да видят, са повярвали” – каза Исус (Йоан 20:29). След две хиляди години християнска история, можем да кажем: “Блажени, които вярват, след като са видели всичко”.
“Ницше казва, че в историята е имало само един – единствен велик християнин и че Той е умрял на кръста.”
Философията
В своята книга СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА Ницше открива причината за своя атеизъм. Той вижда в Бога една заплаха. Този Бог на историята, Който държи сметка на човека и иска да установи лични отношения с него е според вижданията му един своеволен и тираничен Господар, сила, която трябва да се разкъса, пречка, която трябва да се отстрани. Философът не желае такъв Бог, Който основава Своя суверинитет върху слабостта и робското положение на хората. “Ни Бог, ни господар” – казва песента на Социалистическия интернационал.
Ето становището на марксическия атеизъм, за който вярата е само пречка по пътя на научното изследване, спънка по пътя, към техническия прогрес, към щастието на хората. Впрочем, атеистичната пропаганда се позовава изключително на науката, дори и когато няма ни най-малко основание да бъде сигурна в това, което проповядва, ??? и по-голямата част от атеистите съзнателно си затварят очите пред това.
Злото
Съществува и злото, и не само съществува, но доминира в света. Не можейки да го избегне, човек се бунтува. Трябва да има някой виновен! И тъй като Бог е всесилен, притежава пълната сила и мощ, следователно Той е отговорен за властта на злото.
Ето най-често срещаното възражение: “Как може човек да примири любовта и мощта на Бога с присъствието на злото и на страданието?” Как една вездесъща и всемогъща Личност, Която твърди, че е любов, може да управлява един свят, в който животът на съществата да е основан на смъртта на други същества. И това е навсякъде в природата – в растителното царство, в животинския свят – както на най-висшето, така и на най-низшето стъпало на стълбицата. От това човек може да заключи, че не съществува Бог. И атеистите, както и християните, жадуват за справедливост и любов.
Невежеството
Съществува един атеизъм на доброволното невежество по отношение на вярата. Той забранява да се търси. Той отбягва словото на Христос от страх да си поставя въпроси и да бъде обвързан от своите открития. Ако идеята за Бога го докосне, той бърза да избяга от нея. По-добре да отпаднеш, отколкото да го поддържаш.
Покрай този доброволен атеизъм, съществува и недоброволен. Това е атеизмът на човека с нерелигиозно или антирелигиозно възпитание. Роден в среда, където религията е забранена, той просто е наследил един начин на съществуване. Религиозните въпроси не вълнуват духа му. Той обаче може да е толерантен и да приема мирното съвместно съществуване с вярващи.
Биологът Ив дьо Дантек изповядва: “Аз съм атеист, тъй като съм бретонец така, както човек се ражда кестеняв или рус, без това да зависи от неговото желание. Затова нямам никаква лична причина да твърдя, че атеизмът е по-добър от нещо друго, тъй като самият аз нямам вкус към другите неща”. Но дали е правилно възпитанието да налага вярванията? Човек може да види хора отдалечени от Бога и от всякаква религиозна идея, които стават вярващи, и обратно.
Агностицизмът
Има и атеисти, които не са определени. Такъв атеист обявява абсолютната недостъпност на човешкия дух. Той страни от метафизичните спекулации като празни и безплодни. За него човекът е неспособен да схване произхода и предназначението на нещата. Това не е доброволно невежество. Понякога той изпитва желание да разбере дали Бог съществува. Поставя си въпроси, но те замират без отговор за него и той си остава пред една тайна, която е безсилен да разбули. Това е агностицизмът.
“Въпросът за вярата? Поставял съм си го винаги през всичките дни на живота си – казва Жан Ростан. – Казвах “не”. Казах “не” на Бога дори малко брутално, но във всеки момент въпросът се връщаше отново. Казвах си: “Възможно ли е? По отношение на случайността например: повтарях си, че не може случайността да е съчетала атомите. Но тогава – кой? Възникваше една верига от въпроси – все същите. Преглеждах ги отново и отново, приповтарях ги непрекъснато. Бях обладан от тази мисъл. Казвам си думата обладан, ако ли не от идеята за Бога, най-малко от идеята за Неговата липса. В известен смисъл всичко се случва така, като че ли няма Бог – в областта на биологията например.” “Да има Бог това е твърде много, ако няма – нещо липсва” – казваше той.
Има така наречени вярващи, които всъщност живеят в атеизъм. Човек не ги вижда на църква, освен в случай на някое кръщение, на някоя сватба или на погребална церемония. Религия формална и без живот. Това поведение на християните е причината невярващите да предполагат, че християнството не е нищо друго, освен още една философска система сред многото други.
Всъщност не всички атеисти са чисти атеисти в същата степен, както и не всички вярващи са убедени такива. По-добре е да си явен атеист, отколкото лош вярващ, защото лошите вярващи са причинили повече щети на християнската религия, отколкото цялата атеистична пропаганда.
Политиката
Има един атеизъм, който е агресивен и борчески. Когато условията изискват, става преследващ. Човек може да го види в тоталитарните страни, където атеизмът е установен като държавна “религия”. Неговата нетолерантност съперничи на тази на религиозния фанатизъм на християни, евреи или мюсюлмани. Всички форми на философска или религиозна нетолерантност обаче са противни на духа на евангелието. Говорейки за установения подобно на религия държавен атеизъм, Анри Арвон пише: “Любопитно е да се констатира, че триумфиращият атеизъм възприема външните форми на всяка религиозна вяра, давайки по този начин неволно доказателство за своята неавтентичност.
Историята, за която се твърди, че водела неизбежно към общество без класи, пренася безусловно една есхатологична надежда – това е култът към “светиите” на атеизма, увековечени в мавзолея на пророка, чийто труп е изложен в стъклена витрина. Това са подвизите на науката, която благодарение на космическите изследвания придобива отенъци на чудотворство, замествайки чудесата.”
Култът към личното “аз” и личността
Отсъствието на Бога създава една непоносима празнота, вакуум, който трябва да се запълни. С кого или с какво? С един непълноценен заместител? Контрабандна религия? Когато човек детронира Бога, той винаги го замества. Замества го със себе си. Това че нарича култ към СОБСТВЕНОТО “АЗ”; култ, чиито ритуали могат да приемат различни форми; гордост, кариеризъм, притворна доброта, сребролюбие, наркомания, секс. Но нека бъдем откровени и да признаем, че във всички религии човек може да срещне ревностни практиканти на тези ритуали. Което от своя страна заличава у тях религията на определена социологична група и утвърждава една лична религия.
От друга страна появява се и едно ново, съвременно идолопоклонство – това на “боговете” на стадиона, на сцената и на екрана, което в някои случаи се доближава до истерията.
Дали човекът не носи у себе си жаждата да обожава, която е така мощна, че поради нея е стигнал дотам – да замества действителния обект на обожание с персонажи, претендиращи, че задоволяват тази нужда? Човек се пита дали култът, който обгражда диктаторите, не е една такава заместническа религия. Дьо Тарквил бе казал:”Дори човекът да не вярва, трябва да служи.
Науката и техниката
Човекът преобразява, поправя, моделира и маркира света, оставяйки върху него своя отпечатък. Планетата става една огромна работилница на човешката дейност. Тя вече не изглежда като Божие дело в неговата първична яснота.
Там, където напредва науката, религията отстъпва. Не че науката е наистина в противоречие със Свещените писания, но защото тя създава един изкуствен свят – функционален и техничен, където религиозността трудно намира място. Сама по себе си науката не е виновна, напротив – тя приближава човека до Бога. Бихме могли да цитираме дълъг списък от видни учени във всички научни дисциплини, които са били или са убедени вярващи. Грешката трябва да се търси в отношението на човека към науката и към религията: някои смятат, че трябва да направят избор между двете; други пък са оставили умът им да бъде изцяло завладян от трескавата дейност на модерния свят; от “грижите на този век”, както казваше Христос.
Човек започва да има все по-малък и по-малък контакт с природата. Счита се за предимство да живееш в големите градове, отколкото за селото. “Ренан казваше, че пустинята е монотеистична” – пише Ж. Лакру. И хората са повтаряли много пъти, че на полето просто естествено вярваш в Бога, а в града – в човека.
Каква нужда от Бога може да чувства някой, когато е достатъчно само да отвори една консерва, за да утоли глада си; да вземе едно хапче, за да заспи; да завърти едно копче, когато му е студено? Неоспорим факт е, че хората са по-религиозни в страни, в които върлува глад, отколкото в едно консумативно общество. В страни, където вилнее мизерията, хората правят и днес както някога процесии за дъжд и произнасят молитви, за да получат добра реколта. Обаче хлябът си остава недостатъчен и стомасите са празни. Тогава човекът се впуска в работа: прави язовири, напоява некултивираните земи, употребява торове, зърното е стимулирано и тогава често забравя Бога без дори едно “благодаря”.
Ние се радваме на удивителния прогрес на медицината. Някога прокажените очакваха интервенцията на Небето, за да намерят изцерение. Днес един лекар се справя с бацила на Ханзен без никакви чудеса. Туберколозата, вариолата и още много други инфекциозни болести са намалели до такава степен, че човек няма за какво повече да разчита на Бога за тяхното ограничаване. Антибиотиците заместват молитвата. Хирурзите вършат добра работа в побеждаването на ужасния рак. Колкото повече човек се осланя на техните усилия, толкова по-малко място остава за Бога – до степен самите вярващи твърде често да забравят, че науката идва от Бога. От Този, на Когото човек трябва да отдава благодарност за откритията и постигнатите резултати. “Аз превързвам, Бог лекува” – обичал да казва набожният Амброаз Паре, бащата на съвременната хирургия.
Не трябва да се учудваме, че религиозният живот запада в един свят, където първо място заемат техниката, удобствата, комфортът и изобилието. “Духовният свят, недостъпен за техниката, девалвира, защото изглежда вън от реалността.
Човешката активност е изтъкана от понятия като ефективност, продуктивност, завоевание, господство.
Религиозната, духовната активност, която нито преобразува, нито произвежда, нито упражнява властта, вярата, молитвата, размишлението, поклонението, жертването на личното “аз”, приемането на Божия дар – всичко онова, което не е пряко свързано с техническата активност, се счита за обезценено, омаловажава се и се възприема като илюзорно.”
Скандалът на християнството
В християнството има нещо скандално. Тук терминът не е взет в неговия смисъл на нещо нечестно или неморално, което да шокира добрите нрави. Нито пък става въпрос за скандали, повдигнати от разединението на християните или от полемиките между теолозите, които хвърлят съмнение върху верните вярващи. Вземаме термина в неговия оригинален смисъл (на гръцки “скандалон” означава “пречка, камък за препъване, примка по пътя, в която човек може да попадне”, нещо учудващо, смущаващо, което разумът с мъка може да приеме и което намираме в съдържанието дори на Евангелието).
Павел говори за проповядването на Христос като разпнат – “за юдеите съблазън [на гръцки “СКАНДАЛОН”] и за езичниците глупост” (1 Коринтяни 1:23).
Защо сканадал за юдеите?
За един юдеин, дълбоко в сърцето си привързан към монотеизма, идеята дърводелецът от Назарет да е Син на Бога е била непоносима. Към богохулството се е прибавяла и една измама – претенцията Му, че Той е Месия. Или пък абсолютният абсурд – Месия – Бога да се остави да Го разпнат като един вулгарен разбойник от необрязаните.
Защо глупост за гърците?
Формирали своя идеал чрез философията, логиката и науката, как можеха гърците да съгласуват своята вяра в един Спасител, който не е в състояние да спаси Себе Си от ръцете на своите палачи?
И днес както и вчера идеята за спасение чрез въплъщението и разпятието на Бога не може да не изглежда скандално за разума на един рационалист. Типична в това отношение е проповедта на Павел пред атиняните. (9) Епикурейските и стоическите философи поискаха от Павел да изложи своето учение. Апостолът имаше насреща си силни опоненти – хора, които бяха побеждавали във всички дебати. Той правеше впечатление на човек, който може да разисква, което атиняните веднага оцениха, но проповядващ “чужди богове” и поддържащ “ново учение” (Деяния 17:18,20).
Докато говореше за Бога като Творец, като Господ на небето и на земята, Дарител на живота и въобще на всичко, слушателите му понасяха. Но щом спомена за покаяние, за съд, за възкресение на Христос и на мъртвите, започнаха да се подиграват с него и да се оттеглят: “За тоя предмет пак ще те слушаме”. А някои мъже се прилепиха при него и повярваха” (Деяния 17:16-34). В християнската вест съществува не само скандален аспект, но и един провокиращ. Тази вест не е неутрална подобно на научна информация или на метеорологичен бюлетин. Това не е философско експозе, повече или по-малко любопитно за слушане. Това е известие за събитие, което има спасяващо действие, но което поставя на карта нашето лично съществуване, както и смисъла на съществуването на цялото човечество. Нашето спасение е неразривно свързано със събитието в Ерусалим преди две хиляди години. Тази вест е провокационна, защото запитва, обърква и измъчва. Тя е апел за промяна на живота, зов за ангажиране, за предаване на Бога. Това е, което се нарича обръщане. На своята аудитория Павел говори за покаяние и съд.
Слушателите на апостолите разбираха, че са поставени пред неминуем избор: да приемат или да отхвърлят обявената вест. Че са разбрали това, доказва реакцията им: “Какво да сторим, братя?” (Деяния 2:37). Това е въпросът на юдеите след проповедта на апостол Петър в Ерусалим. Тъмничарят агонизиращ пита Павел: “Що да сторя, за да се спася?” (Деяния 16:30). Разклатен в своите убеждения от свидетелството на Павел, цар Агрипа подхвърля, че трябва да се реши за или против: “Без малко ме убеждаваш да стана християнин” (Деяния 26:28).
Затова не трябва да се учудваме, че пред един такъв апел много хора отказват да се ангажират под претекст, че християнството изисква твърде много лековерност от страна на приемащите го. Но ако погледнем по-далече, ще прозрем че вярата не е фалит на разума, но разумен акт. Изборът за Христос не е само решение на сърцето, но също и познание, и просвещение. “Вярващият може да “провери, да изпита солидността на основанията за своя ангажимент”. Може да познае достоверността на това, в което е поучаван (Лука 1:4).
Едно духовно обновление
Прави ли атеизмът хората по-щастливи? Опитът и преживяното в страните, където той е станал официална “религия”, доказва обратното. Това е религия на висшата администрация, на научните работници, на известна категория учени, но народът, голямата маса от хората, винаги е гледала към небето. Човек е разбрал отдавна, че нито науката, нито по-добрата социална политика “лява” или “дясна” - не дава смисъл на живота. Човекът има дълбока нужда да знае откъде идва и къде отива. Когато атеизмът от една страна се организираше, структурираше, напредваше и ставаше истинско предизвикателство, хвърлено в лицето на християнската църква, от друга страна огромна вълна на религиозно пробуждане обикаляше ориенталския и западния свят, както в социалистическите, така и в капиталистическите страни. Клод Жефре прави следната констатация за западното общество: “Религията се завръща в съвременния свят. Далеч от това, да бъде израз на човешката мизерия, както мислеше Маркс, въздържането на религията е феномен, характерен за богатото западно общество. Това не е протест срещу мизерията, но срещу безсмислието на обществото на изобилието, което не спира да увеличава своето богатство и в същото време носи в себе си все по-малко и по-малко цели.”
Рационалистът, свободомислещият, атеистът, се наричат свободни. Но възможно ли е човек да е свободен без Бога?
Свободен от какво? От авторитета на религията? Хайде де! Да не преувеличаваме! Не сме вече в Средновековието! Няколко секти задържали членове в мрежата си! Знаем твърде добре, че това не е валидно да повечето църкви. Можем да влезем или излезем от църквата когато си поискаме.
Освободили сме разума си, отговарят рационалистите. Нека погледнем по-далеч – дали този отговор наистина е сериозен, или не е нищо друго, освен мираж.
Атеистът по-добре ли е разрешил личните си, семейните и професионалните си проблеми от християнина?
Свободен от Какво? От Бога? Никой не зачита толкова много твоята свобода както Бог. Точно затова можем да избираме между вярата и атеизма.
Откак се е нарекъл “свободен от Бога”, човек никога не е бил по-малко свободен. Колкото и да се наричаме “свободни”, ние все падаме, при това по-отвисоко, при своите проблеми.
Едно е сигурно, опитът го доказва всеки ден. Хиляди дрогирани, алкохолици, бедни същества, хвърлени в порока, са строшавали своите вериги, приемайки Исус Христос. Отчаяни, болни, самотни, те са намирали надежда и кураж да живеят, след като са открили за себе си Исус.
Не са празно нещо думите на Христос, съдържащи се в Неговата покана: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).
